За разлика от американските университети Оксфорд представляваше съчетание от училища, колежи и висши учебни заведения, всички малко или много независими. «Крайст Чърч» беше един от най-старите и най-големите.
Край Абингтън Роуд Ланг намери свободно място за паркиране сред велосипедите, които бяха най-популярното средство за придвижване в Оксфорд. Той влезе в «Том Куод», най-големия четириъгълен вътрешен двор на университета, кръстен на огромната многотонна камбана, отброяваща часовете. Британците не само пренебрегваха надписите, но и много обичаха да дават имена на кули и камбани.
Той беше записал указанията на Джейкъб и ги прочете, преди да тръгне по една от пътеките, кръстосващи равномерно окосената трева. Отстрани двама младежи си подхвърляха фризби.
Ланг мина под свод и изкачи каменни стъпала, изтъркани от краката на студентите. В оскъдно осветен коридор той откри месингова табелка, която го информираше, че стои пред входа на кабинета на Хюбърт Стокуел, професор по история. Ланг тъкмо протегна ръка да почука, когато вратата се отвори и отвътре излезе млада жена с цяла камара книги и листове. Тя го погледна стреснато и хукна към стълбите.
Той беше сигурен, че изражението на лицето й нямаше нищо общо с проблемите в храносмилателния му тракт.
— Елате, влезте — прогърмя глас от стаята.
Ланг влезе.
Първото му усещане беше, че се е озовал на пътя на торнадо. Навсякъде бяха разхвърляни книжа, книги и списания. Въздухът миришеше на стари прашни документи. Ланг познаваше миризмата от редките си посещения в съдебните архиви в Атланта. Подвързани и неподвързани листове бяха наредени на купчина, за която след миг разбра, че е бюро. Зад него седеше мъж с кръгло лице и брада и го гледаше през очила с дебели стъкла и големи рогови рамки.
— Вие трябва да сте приятелят на Джейкъб — каза той, — защото сте твърде възрастен за мой студент.
Ланг протегна ръка, но мъжът не реагира.
— Лангфорд Райли.
— Хюбърт Стокуел — отвърна професорът, без дори да стане. — Приятно ми е да се запознаем и така нататък.
Той започна да казва нещо, но изведнъж млъкна. Лицето му се сбърчи и Стокуел кихна.
— Проклети стари сгради! Течения и влажни студени каменни подове. Цяло чудо е, че още не сме измрели от пневмония.
Историкът извади изцапана носна кърпа, избърса топчестия си нос и я прибра в джоба си с едно-единствено светкавично движение. Ланг дори не беше сигурен дали изобщо видя кърпа. Не би се осмелил да се дуелира с револвери с добрия професор.
— Интересувате се от тамплиерите, така ли?
— Разбрах, че вие сте авторитет по въпроса.
— Глупости! — отсече Стокуел, но комплиментът очевидно му достави удоволствие. — Те са съществували през исторически период, за който знам някои неща. Янки сте, нали?
Смяната на темата накара Ланг да се замисли, преди да отговори.
— Всъщност съм от Атланта, където мнозина мразят да ги наричат така. Сигурно е свързано с един генерал янки, проявил небрежност към огъня.
Стокуел кимна и напомни на Ланг за куклите, които подаряваха на първите пет хиляди зрители, влезли на стадиона да гледат бейзболен мач.
— Да, Шърман. «Отнесени от вихъра» и така нататък. Не исках да ви обидя.
— Не ме обидихте. Колкото до тамплиерите…
Професорът вдигна ръка.
— Не съм аз. Имах колега на име Найджъл Уолф. Той много се интересуваше от тамплиерите и превеждаше някакъв текст, написан от един от тях, преди да бъде умъртвен. По всяка вероятност е молил Господ за милост, изповядвал е греховете си, разкайвал се е и е писал за всичките останали безсмислици на средновековната църква.
— И на днешните католици.
Челюстта на Стокуел се отпусна и очилата се плъзнаха до върха на носа му.
— О, боже, не исках да кажа…
Ланг се усмихна, уверявайки го, че също не е привърженик на католическата църква.
— Казахте, че бил ваш колега.
Професорът въздъхна тежко.
— Точно така, в минало време. Клетият Уолф вече не е сред нас. Беше прекрасен човек. Страхотно играеше вист. Голяма трагедия!
Ланг усети ледени тръпки, предизвикани не изцяло от течението, от което се беше оплакал Стокуел.
— Предполагам, че господин Уолф…
Професорът кихна и отново направи номера с носната кърпа.
— Доктор Уолф.
— Не е починал от естествена смърт, нали?
Стокуел се втренчи в него и свъси вежди, същински съвкупяващи се гъсеници.