Выбрать главу

— Защо мислите така?

— Попитах как е умрял доктор Уолф. Вероятно при нещастен случай?

— Да. Вероятно сте чел за това или сте гледал по телевизията.

— Убеден съм, че е така.

Професорът се обърна и се загледа през единствения прозорец в тесния кабинет. На лицето му се изписа копнеж, сякаш искаше да излезе навън и да играе.

— Казаха, че вероятно е забравил да изключи проклетия котлон, след като е направил чай. Експлозията изпотрошила прозорците около целия вътрешен двор.

— Последвал е пожар?

Стокуел успя да откъсне очи от гледката навън.

— Имате изключителна памет, господин…

— Райли.

— Да, Райли. Учудващо е, че помните от вестник или телевизия факти отпреди няколко месеца.

Ланг се наведе напред и опря ръце на отрупаното с книжа бюро.

— И преводът му за тамплиерите също е изгорял?

Лицето на Стокуел се забули в меланхолия. Загубата на научния труд беше по-тъжна от човешката.

— Опасявам се, че да. Оригиналът, бележките, всичко, с изключение на черновата.

Може би Ланг не беше пътувал до Оксфорд напразно.

— Къде е черновата?

— В университетската библиотека.

— Искате да кажете, че мога да отида в библиотеката и да я прочета?

Стокуел стана и се огледа, сякаш беше забравил къде е паркирал колата си.

— Не съвсем. Аз трябва да я взема. Клетият Уолф ми направи копие. Помоли ме да му помогна. Нямаше да може да редактира превода. Работех върху него, когато той… Е, и без това вече не може да го публикува, нали? Оставих го в моето шкафче в библиотеката. Смятах да го довърша и да го посветя на него. Да тръгваме, а?

Ланг щеше да се изненада, ако професорът не беше облечен във вълнено сако с кожени кръпки на лактите. Стокуел протегна ръка зад вратата и взе вълнено кепе от закачалката. Типичната му академична униформа беше пълна.

Двамата се промъкнаха между велосипедите и после завиха по Кати стрийт. Пред тях се появи внушителната библиотека на Оксфордския университет, построена през четиринадесети век, където се съхраняваха оригиналът на Великата харта на свободите, безброй ръкописи с цветни илюстрации и най-малко по един екземпляр от всяка книга, публикувана във Великобритания.

Стокуел посочи съседната кръгла сграда, образец на италианската барокова архитектура, със заострени пиластри, украсени със спираловидни орнаменти прозорци и куполообразен покрив.

— Кабинетът на Радклиф. Читалнята. Ще се срещнем там веднага щом взема превода на Уолф.

Ланг отвори тежка дъбова врата и влезе, като се наведе, за да не удари главата си във високия едва метър шестдесет и пет трегер.

Кабинетът на Радклиф служеше за обща читалня. Покрай две от стените бяха наредени дъбови маси със съвременни пропорции. В покрити с платно витрини в средата бяха изложени по-известните притежания на библиотеката. Светлината едва проникваше през прозорците с матови стъкла, а от тавана мъждукаха слаби лампи. Тишината сякаш беше осезаема, нарушавана само от време на време от прелистване на страница или пиукане на преносим компютър. Присвиването в стомаха го накара да потърси тоалетната. Не можеше да изпусне незабелязано газове на такова място.

Той зачака Стокуел, като повдигаше предпазващите от светлината платна от витрините. Няколко латински фрази го поздравиха като стари приятели, но по-голямата част от написаното беше на саксонски, френски нормански или друг език, който не разбираше.

Ланг се беше съсредоточил върху богато илюстрирана ръчно подвързана Библия, вероятно на келтски, когато професорът се появи до него така внезапно, сякаш се бе спуснал през комина.

Стокуел извади купчина листове изпод мишницата си и му ги даде.

— Ето, заповядайте. Оставете ги в кабинета ми, когато приключите.

Ланг ги взе и прегледа първата страница.

— Благодаря.

— Радвам се, че можах да ви помогна. Приятел сте на Джейкъб и така нататък — отвърна професорът и тръгна към изхода.

Ланг седна до най-близката маса и започна да чете. Стомахът му отново се сви, но този път нямаше нищо общо с ястието на Рейчъл.

Тамплиерите: Краят на Ордена

Разказ на Пиетро от Сицилия

Превод от средновековен латински от Найджъл Уолф, доктор на историческите науки

4.

Скоро след пристигането ни в Бланшфор се простих със статуса си на послушник и преди прибирането на есенната реколта положих обет като монах от Ордена на бедните Христови рицари на Соломоновия храм. Сега осъзнавам, че се простих и с моята добродетелност и вяра.