Следователно какъв беше отговорът?
Ланг разсъждаваше в тази насока, когато тръгна да поднови старо познанство, което нямаше как да фигурира в никое служебно досие.
Той погледна часовника си, докато се качваше по стъпалата към улицата. Часът беше девет и петнадесет, а в Атланта — четири. Когато се беше обадил от Рим в кантората си, Сара беше споменала за Чен — клиент, на когото Ланг се беше обадил от обществения телефон във фоайето на сградата, където живееше. Тъй като ченгетата бяха в кантората, тя не можа да произнесе думите «телефонен автомат», но това беше единствената причина да спомене клиент отпреди четири-пет години.
Ланг се обади от метростанцията, защото беше по-лесно, отколкото да го свържат през говорещ италиански оператор.
— Сара, помниш ли господин Чен? — попита той и затвори.
Ако можеха да проследят разговора, това би означавало, че технологиите наистина се бяха усъвършенствали повече, отколкото предполагаше. «Звезда-69», разбира се, не работеше с международни разговори. Докато претърсеха компютърните разпечатки на обажданията до кантората му, той можеше да обиколи света, при това без бързане.
Ланг смени телефона и използва кредитната карта «Виза» на хер Шнелер, за да плати разговора. За щастие Герта още не беше закрила сметката. Ланг се надяваше, че е запомнил номера на административната сграда и не звъни в магазина за деликатеси отсреща.
— Ланг?
Той много се зарадва, че чува Сара, сякаш гласът й беше на ангел.
— Аз съм. Как си?
— Вече съм добре. Детективът непрекъснато стоеше тук и помислих, че ще донесе четката си за зъби и ще се пресели в кантората. А ти как си? Разбрах, че си обвинен в убийство и тук, и в Лондон.
— Ако перифразираме Марк Твен, съобщенията за моята смърт са силно преувеличени. Виж какво, не мога да говоря дълго. Извикай свещеника и го помоли да остане до довечера. Трябва да говоря с него.
— Имаш предвид отец…
— Без имена! — грубо изкрещя Ланг и веднага съжали. Представи си, че «Ешелон» е програмирана да подслушва за имената на сегашните му приятели. Това беше малко вероятно, но възможно. — Разговорът се предава по сателит. Не е безопасно.
Сара му повярва.
— Ще му кажа. Ланг… знам, че не си убил никого.
В съзнанието му се появи образът на двата трупа на улицата, единият, убит с два куршума, изстреляни от него.
— Благодаря, Сара. Всичко ще бъде наред.
Ланг се надяваше, че думите му прозвучаха по-уверено, отколкото се чувстваше.
Четвърта глава
1.
Лондон, Пикадили
Прикриван от вечерните тълпи на Пикадили, Ланг от време на време забавяше крачка, за да погледне витрините. Не видя повече от веднъж отражението на едно и също лице. Той обиколи два пъти квартала между Риджънт стрийт и Джърмин стрийт, като спря, за да разгледа статуята на Вилям Орански на кон, издокаран в дрехи на римски император. Въпреки проблемите си, Ланг се усмихна. Преди скандалите в кралското семейство — около лейди Даяна, Сара Фъргюсън и други — англичаните бяха приемали прекалено сериозно монарсите си.
Той отново не видя два пъти едно лице за няколко минути.
После погледна часовника си и забърза като човек, който изведнъж се е сетил, че съпругата му го чака в някой ресторант или театър. Спря пред номер 47 на Джърмин стрийт. Вляво от ръждясалата решетка на домофона имаше колонка с имена и бутони на звънци. Ланг трябваше да присвие очи, за да прочете имената. Провървя му. Тя все още беше там.
Натисна звънеца.
— Кой е? — попита женски глас с лондонски акцент кокни.
Ланг се наведе към домофона. Не искаше да го чуят хората на улицата, но освен това трябваше да бъде сигурен, че ще го разберат на другия край на линията.
— Кажете на Нели, че е стар приятел. Онзи, който гледа, но не пипа.
Домофонът изщрака.
Нели О'Дуайър, някога Нелеска Дворзик, беше собственичка на един от клубовете с най-ограничен достъп за момичета на повикване в Лондон, преди Ланг да се запознае с нея. Макар че проституцията официално беше забранена, британците бяха умни и не прахосваха време и пари да се борят с бизнес, който никое правителство не е в състояние да забрани. Стига момичетата на Нели да не създаваха неприятности и никой да не се оплакваше от тях, ченгетата не я закачаха и й позволяваха да управлява фирмата си за «компаньонки».