Нели проследи одобрителния му поглед.
— Момичетата не забавляват клиентите в стаите си. Влизането и излизането би затруднило ченгетата да извръщат поглед. Използват хотелски стаи или имат собствени апартаменти. — Тя посочи вратата от другата страна на тоалетката. — Банята е свързана със съседната стая. Казвам ти го, за да не се изненадаш. Обади се от телефона тук.
— Благодаря.
Нели тръгна към вратата, но спря.
— Сигурен ли си, че не желаеш нищо?
— Не, благодаря — усмихна се Ланг.
Тя го погледна така, сякаш го виждаше за пръв път.
— Щом бягаш от властите, обзалагам се, че не си ял. Някои момичета си купуват риба и пържени картофи, а други китайска храна. Няма проблем да ти донесат нещо.
Думите й му напомниха, че не е ял нищо от предишната вечер, когато опита индийското ястие на Рейчъл, от което го присвиваше стомахът. Сигурно се беше оправил, защото изведнъж почувства такъв глад, че беше готов да излапа още една от гозбите й.
— Успя да ме убедиш — отвърна той и извади няколко банкноти от джоба си. — Изненадай ме.
Ланг най-после остана сам и протегна ръка към ефектния телефон с вид на антика от имитация на слонова кост и позлата. Вдигна слушалката и набра кода на Атланта и после «Справки». Дотогава не беше обръщал особено внимание на монотонния глас от компютризираната служба за информация, който имаше американски акцент.
След поредица от изщраквания и бръмчене от другия край на линията се обади познат глас. Чуваше се толкова ясно, че сякаш говореха от съседната стая, а не отвъд Атлантическия океан.
— Ланг?
— Аз съм, Франсис, любимият ти еретик.
Отец Нарумба се засмя.
— Радвам се да те чуя, макар че прочетох много обезпокоителни неща в местната преса.
Ланг се изтегна на леглото. Разговорът щеше да бъде дълъг.
— Fama volat, отче, слуховете се разнасят бързо. Знаеш какви са медиите. Обвинен на първата страница, а после оправдан някъде между некролозите.
— Предполагам — унило отговори свещеникът. — Публикуват обвинения, но не и опровержения.
— Има ли кръв, привлича интереса. Трябва да повдигнат рейтинга си за новините в шест и да рекламират вестника.
— Не си помолил секретарката си да ме накара да чакам обаждането ти само за да ми кажеш, че не си убил никого, нали?
Ланг пое дълбоко въздух и издиша.
— Както обикновено имаш право.
— Осъзнал си, че си тръгнал по пътя към ада, и искаш да чуя изповедта ти?
Въпреки че умората беше започнала да замъглява съзнанието му, Ланг не можа да сдържи смеха си.
— Няма да ти стигне времето на този свят, за да изслушаш пълната ми изповед.
— Тогава търсиш пасторските ми умения и несравним интелект?
— Вие, свещениците, не полагате ли обет за скромност? Първо искам да ме изслушаш много внимателно. После ще те изпитам, за да проверя какво си разбрал.
В продължение на двадесет минути Ланг му обясняваше ситуацията. Спираше само от време на време, за да отговори на въпроси и да благодари на младата жена, която му донесе китайски пръчици за хранене, кутия с вдигащ пара ориз и още една, за чието съдържание Ланг не се опита да размишлява.
Той приключи едновременно и с яденето, и с разказа си.
— Тамплиери? — недоверчиво попита Франсис. — Над един милиард долара годишно от Ватикана?
Ланг облиза пръстите си, по-скоро в усилие да премахне мазнината, отколкото като неволен жест, че храната му е харесала.
— Предполагам, че не знаеш нищо за това?
— За парите на Ватикана? Едва ли биха споделили подобно нещо с обикновен енорийски свещеник като мен. Знам малко за тамплиерите и онзи район…
— Лангедок.
— Да, Лангедок и замъка, който монахът Пиетро описва. Някои смятат, че някъде там е скрит Свещеният граал.
Ланг забрави за мазните си пръсти.
— Свещеният граал? Чашата, използвана от Христос на последната вечеря?
— Така си я представят Рихард Вагнер и Стивън Спилбърг. Спомняш ли си операта и филма с Индиана Джоунс? Това е и чашата в легендата за крал Артур. Но може да е друго. Старинни предания описват граала като камък със загадъчни свойства, а някои учени смятат, че е свързан с кивота на завета, изчезнал от Ерусалим хиляда години преди Христа. Хитлер мислел, че е копието на Лонгин, пронизало Христос. Няма причина да не е «съдът», за който Пиетро е прочел в гностическия документ.
— Но ти не мислиш, че такова нещо съществува, нали?
Франсис само подгряваше атмосферата. Винаги оставяше най-силния си довод за накрая.
— Не знам какво е мнението на Църквата по въпроса. Предполагам, че от неколкостотин години не им се е налагало да се занимават с тази тема. Защо да не го вярвам? Знам, че в района, за който говорим, е имало енорийски свещеник в малко градче на име Рен льо Шато. Убеден съм, че се е казвал Сониер и е живял някъде в средата или във втората половина на деветнадесети век.