До човека в костюма стояха още двама мъже, по-млади и по-едри.
Имаха такъв вид, сякаш някога се бяха занимавали със спорт, където сблъсъците бяха чести — футбол, ръгби, хокей, нещо, в което причиняването на болка се насърчава. Вратовете им преливаха от колосаните яки на ризите. Телата им бяха плътно натъпкани в ушитите по поръчка костюми. И двамата бяха с италиански обувки за по хиляда долара, предназначени за управленския елит. Ако се съдеше по блясъка на лъскавата черна кожа, обувките не бяха ходили на много екскурзии като тази. Всеки държеше десетмилиметров «Хеклер и Кох» — малки картечни пистолети, които със сгънат приклад можеше да се поберат в дипломатическо куфарче, по-тежка артилерия от оръжията на убийците в Лондон, предпочитани от тайните служби от охраната на президента на Съединените щати или «тюлените» от морската пехота. Мъжете обаче не бяха от никоя от тези части.
Ланг не се обърна, но беше сигурен, че онзи, който го беше изхвърлил от пещерата, е същият като тях.
По-възрастният вдигна глава.
— На кого изпратихте писмото?
— На Дядо Коледа — отвърна Ланг. — Искам да изпреваря коледната навалица.
Мъжът леко кимна и третият човек изви ръката на Ланг. Болката се стрелна чак до раменете му и го накара да изохка.
— Никой не обича умниците, господин Райли — спокойно каза мъжът, сякаш поучаваше неразумно дете. — Уверявам ви, че ще получа отговор. Въпросът е колко ще издържите преди това.
Ланг престорено погледна наляво и после надясно.
— Не виждам диба, преса за палци или други уреди за мъчения, с които крал Филип и момчетата му са изтезавали вашите хора. Сигурен ли сте, че можете да задавате въпроси без необходимата екипировка?
Отново извиха ръката му и Ланг може би само си въобрази, че чу звук на скъсани сухожилия. Беше убеден, че видя по-ярки звезди, отколкото когато удари главата си.
— Отговорът? — попита мъжът с посребрелите коси.
— Какво ще стане, когато го получите? Предполагам, че няма да си тръгна оттук с вашите благодарности.
Човекът в костюма не беше първият, който го бе нарекъл умник, и Ланг искрено се надяваше да не е последният. Целта на разговора обаче не беше светски шеги и закачки. Подготовката в Агенцията го беше научила, че когато е притиснат в ъгъла, трябва да протака и да печели време с надеждата да намери изход. Но в присъствието на трима въоръжени мъже щеше да му е необходимо доста време.
По-възрастният, очевидно лидер, му се усмихна студено.
— Много сте проницателен, господин Райли.
Той кимна на здравеняка от лявата си страни, който бръкна в джоба си и извади тънка продълговата кутия. Вътре имаше спринцовка.
— Трябва да отворите клиника, момчета — отбеляза Ланг. — Всеки път, когато ви видя, искате да ми сложите инжекция. И дори не сте ме попитали дали съм алергичен.
Среброкосият отново кимна и човекът със спринцовката се приближи до Ланг.
— Какво е това, по дяволите? — попита Ланг. — Серум на истината?
— Все още не, господин Райли. По-късно може би малко натриев пентотал. В момента ви искаме успокоен, за да се отпуснете и да се насладите на пътуването, както се изразявате вие, американците.
— Имам няколко въпроса. И двамата знаем, че няма да ме пуснете, за да напиша статия в «Нешънъл Инкуайърър». Може поне да ми доставите удоволствието да получа някои отговори.
Мъжът въздъхна.
— И после несъмнено ще ми кажете на кого сте изпратил писмото, нали?
— За да се отървете от тях, както направихте със сестра ми и с племенника ми? Убихте и портиера на блока и търговеца на антики в Лондон. Мисля, че няма да ми повярвате дори ако ви кажа.
Надолу по хълма блесна нещо. За миг слънцето се отрази в стъкло или в метал. Ланг не беше сигурен дали наистина го видя. Мъжете с нищо не показаха, че са го забелязали. Ланг погледна в противоположната посока, за да не го издаде, ако там наистина имаше някого или нещо. Каквото и да беше обаче, едва ли щеше да бъде на негова страна.
Може би грешеше, но не си спомняше кога това му се беше случвало.
По-възрастният мъж кимна на онзи до него да почака.
— Тогава вероятно ще ми кажете как открихте пещерата и… съдържанието й. Бих искал да се погрижа никой друг да не го прави. Но първо ще отговоря на въпросите ви, господин Райли.
Среброкосият седна на плоската скала и разгъна писмото на коленете си. Ланг усети, че леко отпуснаха ръцете му. Имаше чувството, че ставата на извитата му ръка пламти.