Герта взе каишката.
— Да докоснеш надгробния камък на Божия син… Страхотно поклонение.
— Отначало не го възприемах така. Аз… — Ланг спря и я прегърна. — По дяволите надгробния камък, тамплиерите и всичко останало! Не искам да си тръгваш, Герта.
Тя отпусна глава на рамото му. Друга двойка им се усмихна, докато ги заобикаляше.
— Има ли смисъл да остана? Трябваше да те принудя да ми позволиш да дойда. Знам, че не мога да заменя Доун.
— Никой не може. Но ти не си заместник. Ти си неповторима и това е напълно достатъчно.
— Тогава предполагам, че ще остана, докато си щастлив с мен.
— Това означава завинаги.
Той я целуна, без да обръща внимание на клаксоните и шеговитите подвиквания на минаващите мотористи.
Мигът беше прекъснат от изсвирване на спирачки и силен удар.
Герта се освободи от прегръдките му.
— Мърморко! Mein Gott!74
— По дяволите!
Кучето лежеше на тротоара, където беше отхвърлено след удар от автомобил.
От волвото слезе пребледняла и разтреперана жена.
— Не го видях кога е изтичал пред колата.
Ланг и Герта се втурнаха към все още конвулсивно потрепващото животно. Герта взе кучето и го притисна до гърдите си, без да се смущава от кръвта, която обагри блузата й.
— Liebchen, liebchen75 — изстена тя. — Какво ти е?
Мърморко близна лицето й, а после изцъкли очи и се отпусна неподвижно.
Ланг не беше виждал Герта да плаче. Мисълта, че е убивала хладнокръвно, направи скръбта й още по-трогателна. Той взе кучето от ръцете й, изненадан, че тялото вече е изстинало. Мърморко не дишаше и сърцето му не туптеше. Ланг коленичи и внимателно го сложи на земята, а сетне прегърна обезумялата от мъка Герта и й зашепна утешително.
Наоколо се събра малка група минувачи и велосипедисти и други хора, привлечени от нездраво любопитство. Репликите им бяха тихи и изпълнени с уважение.
По-късно Ланг не можеше да си спомни какво се случи по-напред — възклицанието от изненада или подръпването на крачола на панталоните му. Той погледна надолу, убеден, че губи разсъдъка си. Мърморко ръмжеше доволно, захапал маншета на панталоните му. Локвата кръв около него беше изчезнала като утринна роса.
Герта и Ланг тръгнаха, без да промълвят дума. Кучето отново започна да души тревата. Ланг се замисли за далечния хълм във Франция и за необяснимата топлина, която беше усетил да се излъчва от каменния саркофаг, чието съществуване повечето християни биха отрекли.
Може би… Той поклати глава, отхвърляйки мисълта като невъзможна. Чувствата му към Герта бяха достатъчно чудо.