Нямаше значение. Картината трудно щеше да се вмести в апартамента му. Той отстъпи назад, за да я погледне още веднъж, преди да я премести. Къде можеше да я сложи, така че да не му пречи в малкото жилище? Никъде.
Ланг я постави на сгъваемия плот на писалището, отдръпна се назад и отново се вторачи в платното. „Bergers“ на френски означаваше пастири. Това би обяснило тоягите или гегите, но не и присъствието на жената, която беше прекалено добре облечена, за да пасе овце. Arcadie? Акадия? Името беше дадено на част от Канада от френските заселници през осемнадесети век? Да, беше почти сигурен, че е така. Англичаните ги бяха изгонили и те се бяха преселили в най-близката френска територия Луизиана, където бяха станали известни като акадийци или каджун. Лонгфелоу ги описваше в епическата си поема „Еванджелин“. Но през 1665 година британците все още не са завладели Канада. И какво общо имаха някакви си канадски пастири, по дяволите?
Завладян от любопитство, Ланг претърси лавиците и намери историческа енциклопедия. Провинция в Канада, наречена на част от Гърция. Страхотно. Сега пък пастирите се оказаха гръцки, а не канадски. Голяма помощ, няма що!
Той остави загадъчната картина на писалището, взе оценката и снимката, занесе ги в спалнята, сложи ги в чекмеджето на нощното си шкафче и си напомни да ги заключи в депозитната си кутия в банката. После съблече костюма си, нахлузи джинси и закопчавайки джинсовата си риза, тръгна обратно към всекидневната.
3.
Атланта
На другия ден
Ланг се върна от работа и видя драскотини по месинговата пластинка на ключалката на външната врата — едва забележими следи, които необученото око не би открило. Той приклекна, така че очите му да са на нивото на дръжката на вратата и установи, че белезите не са хаотични резки, оставени от нехайна чистачка, а всяка води до дупката на ключалката. Някой се беше опитал да я отключи.
Ланг се изправи. Почти беше успял да си внуши, че инцидентът на Ил Сен Луи е бил неуспешен опит за обир. Но не напълно. Някой от предишния му живот? Едва ли би чакал толкова дълго, за да си разчисти сметките. Пък и Ланг беше в Америка, а не в Европа. Всъщност нямаше значение.
По-важният въпрос беше дали са успели и колко са.
Той преглътна с усилие и си даде време да потисне възмущението си, че са посегнали на личното му пространство. Нахълтването на един или повече вероятно въоръжени крадци може и да беше страхотна сцена за филм с Брус Уилис, но не беше стъпка към по-дълъг и здравословен живот.
Да се обади на ченгетата? Ланг посегна към мобилния телефон на колана си, но спря. Полицията в Атланта? Щяха да дойдат след цяла вечност и ако в апартамента му нямаше никого, той щеше да изглежда глупак в очите им.
Върна се при асансьорите. Изчака, докато хлапакът с пъпчиво лице и в нелепа униформа приключи с телефонния разговор и се обърна към него.
Ланг сви рамене и се усмихна смутено.
— Заключих се.
— Номерът ви? — Младежът вече търсеше резервен ключ под бюрото. Броят на възрастните обитатели беше голям и проблемът не беше необичаен.
Ланг изпита чувство за вина, докато се качваше с асансьора. Ако в апартамента му се бяха промъкнали крадци, имаше голяма вероятност да са въоръжени. Може би все пак трябваше да повика силите на реда. Не беше хубаво да въвлича младия човек в евентуален обир и да го излага на потенциална физическа опасност. И обратно, да се разправя сам с един или повече престъпници беше глупаво и безразсъдно. Героите умират млади.
Свикнал с особеностите на богатите, портиерът не попита как Ланг е успял да се заключи отвън. Той отвори вратата и му направи знак да влезе.
Очите на Ланг претърсиха тясното пространство.
— Благодаря — каза той и му даде сгъната банкнота.
— Благодаря, господине.
Съдейки по тона му, Ланг предположи, че му е дал по-голям бакшиш, отколкото хлапакът беше очаквал.
Не забеляза нищо необичайно, докато не се обърна към вътрешната стена. Картината беше изчезнала. Той бързо се огледа — да не я е преместил и да е забравил. Това обаче беше малко вероятно. Нямаше начин да не види голямото платно в малкия апартамент.