След поредица от изщраквания и бръмчене от другия край на линията се обади познат глас. Чуваше се толкова ясно, че сякаш говореха от съседната стая, а не отвъд Атлантическия океан.
— Ланг?
— Аз съм, Франсис, любимият ти еретик.
Отец Нарумба се засмя.
— Радвам се да те чуя, макар че прочетох много обезпокоителни неща в местната преса.
Ланг се изтегна на леглото. Разговорът щеше да бъде дълъг.
— Fama volat, отче, слуховете се разнасят бързо. Знаеш какви са медиите. Обвинен на първата страница, а после оправдан някъде между некролозите.
— Предполагам — унило отговори свещеникът. — Публикуват обвинения, но не и опровержения.
— Има ли кръв, привлича интереса. Трябва да повдигнат рейтинга си за новините в шест и да рекламират вестника.
— Не си помолил секретарката си да ме накара да чакам обаждането ти само за да ми кажеш, че не си убил никого, нали?
Ланг пое дълбоко въздух и издиша.
— Както обикновено имаш право.
— Осъзнал си, че си тръгнал по пътя към ада, и искаш да чуя изповедта ти?
Въпреки че умората беше започнала да замъглява съзнанието му, Ланг не можа да сдържи смеха си.
— Няма да ти стигне времето на този свят, за да изслушаш пълната ми изповед.
— Тогава търсиш пасторските ми умения и несравним интелект?
— Вие, свещениците, не полагате ли обет за скромност? Първо искам да ме изслушаш много внимателно. После ще те изпитам, за да проверя какво си разбрал.
В продължение на двадесет минути Ланг му обясняваше ситуацията. Спираше само от време на време, за да отговори на въпроси и да благодари на младата жена, която му донесе китайски пръчици за хранене, кутия с вдигащ пара ориз и още една, за чието съдържание Ланг не се опита да размишлява.
Той приключи едновременно и с яденето, и с разказа си.
— Тамплиери? — недоверчиво попита Франсис. — Над един милиард долара годишно от Ватикана?
Ланг облиза пръстите си, по-скоро в усилие да премахне мазнината, отколкото като неволен жест, че храната му е харесала.
— Предполагам, че не знаеш нищо за това?
— За парите на Ватикана? Едва ли биха споделили подобно нещо с обикновен енорийски свещеник като мен. Знам малко за тамплиерите и онзи район…
— Лангедок.
— Да, Лангедок и замъка, който монахът Пиетро описва. Някои смятат, че някъде там е скрит Свещеният граал.
Ланг забрави за мазните си пръсти.
— Свещеният граал? Чашата, използвана от Христос на последната вечеря?
— Така си я представят Рихард Вагнер и Стивън Спилбърг. Спомняш ли си операта и филма с Индиана Джоунс? Това е и чашата в легендата за крал Артур. Но може да е друго. Старинни предания описват граала като камък със загадъчни свойства, а някои учени смятат, че е свързан с кивота на завета, изчезнал от Ерусалим хиляда години преди Христа. Хитлер мислел, че е копието на Лонгин, пронизало Христос. Няма причина да не е „съдът“, за който Пиетро е прочел в гностическия документ.
— Но ти не мислиш, че такова нещо съществува, нали?
Франсис само подгряваше атмосферата. Винаги оставяше най-силния си довод за накрая.
— Не знам какво е мнението на Църквата по въпроса. Предполагам, че от неколкостотин години не им се е налагало да се занимават с тази тема. Защо да не го вярвам? Знам, че в района, за който говорим, е имало енорийски свещеник в малко градче на име Рен льо Шато. Убеден съм, че се е казвал Сониер и е живял някъде в средата или във втората половина на деветнадесети век.
— Помниш всичко това наред с катехизиса? Забележително е, че не си го забравил от всичките онези религиозни бръщолевения, които трябва да научиш наизуст.
— Няма да обърна внимание на забележката ти, макар че езическата ти душа може да се успокои, ако разбере, че преди две години ходих там, докато бях във Франция като участник в международен църковен събор. После пътувах няколко дни, докато успея да намеря евтин самолетен билет, за да се върна у дома. Сониер се е превърнал в туристическа атракция. Ако млъкнеш за малко, ще ти кажа защо.
— Мълча, мълча.
— Сониер е бил беден свещеник в бедна енория. Ремонтирал е сградата на църквата, защото не са имали пари да платят на специалисти. Част от олтара се срутила. Вътре имало стари свитъци. Той се развълнувал и ги показал на всички, но не позволил на никого да ги прочете. Но местните хора и без това не можели, защото текстовете били на латински или иврит. Може би това е бил гностическият документ, за който пише тамплиерът Пиетро. Почти веднага малката енория намерила средства да ремонтира църквата и построила пансион с размери на хотел. В Лангедок започнали да пристигат много пари и върволица от кардинали. Говорим за затънтено място, за което кардиналите не били чували допреди година. Стандартът на живот на Сониер рязко се повишил. Сдобил се с нови дрехи, с иконом и изба с вино, въобще с всичко, което можел да притежава един истински принц на Църквата.