Ако Стефан не ми беше доверил това, щях да повярвам на твърденията на инквизиторите, че всичките ми останали братя са направили пълни самопризнания. Новите мъчители бяха по-страшни от първите, защото неколцина проявиха състрадание, разридаха се от съдбата ми и ме придумваха да пречистя душата си от покварата и да се изповядам, докато предишните ме удряха в лицето, заплашваха ме и не ми позволяваха да изпразня пикочния си мехур или червата си на друго място, освен върху себе си.
Болката е преходна, но проклятието е вечно! Предпочетох да не давам лъжливи показания срещу моите братя и Ордена. Моля се Господ да вдъхнови екзекуторите да ме удушат, преди пламъците да погълнат тялото ми. Нещо по-важно — моля се времето ми в чистилището да бъде кратко, преди моя Господ и всичките му светци да ме приемат на небето. Моля се да ми бъде простен грехът горделивост. Възгордяването ме изкуши да напусна моя пръв манастир, накара ме да търся знания, каквито не трябваше да търся, и стана причина да се усъмня във вярата и да умра, измъчван от немислимо прозрение.
Нека онзи, който намери тези писания, също да се моли за мен, защото времето ми на тази земя и материалите ми за писане бързо свършват.
Няма запазен пълен списък на тамплиерите, изгорени на кладата в Париж между октомври 1307 и април 1310 година, ако изобщо някога е съществувал подобен документ. Известно е, че Жак дьо Моле не е направил опит да избяга и до последно е вярвал, че името на Ордена ще бъде изчистено от несправедливите обвинения.
Възможно е да не е съществувал такъв списък и анонимността на жертвите да е била част от терора, който крал Филип е искал да насади сред колебаещите се да направят самопризнания. Да умреш без име, е означавало да се простиш с живота без последно причастие и погребение в християнски гробища и следователно без утеха и надежда за възкресение — ужасяваща перспектива в началото на XIV век.
Никога няма да разберем какво е намерил Пиетро в пещерата, което толкова силно е разклатило вярата му, но това няма значение. Най-важното е разказът за живота му като тамплиер, макар и не воин, за дните след отстъплението от Палестина.
Написаното от него ще представлява интерес за историците от идните поколения.
Н. У.
Втора глава
1.
Рен льо Шато
Рен льо Шато се намираше само на няколко минути път с кола. Шосето беше тясно и криволичеше спираловидно. На върха на хълма се бяха вкопчили купчина каменни къщи, измазани с хоросан. Франсис имаше право. Сониер наистина се беше превърнал в нещо като туристическа индустрия. Две-три двойки, окичени с фотоапарати, се разхождаха по тесните безлюдни улички. Малкият туристически център беше пълен с картички с лика на Сониер и книги на множество езици за вероятностите какво може да е открил. Знаци на три езика напомняха на посетителите, че законът забранява да се копае на държавна собственост. Откритието на свещеника очевидно беше породило легенди за заровено съкровище.
Малката църква в римски стил не беше по-голяма от другите сгради в градчето. Единствената й забележителна особеност беше позлатената ивица в долната част на вратата. В пътеводителя пишеше, че това е църквата „Мария Магдалина“, построена през 1867 година.
Църквата на Сониер.
Ланг влезе вътре и мигновено се изненада от злобното лице на изваян в камъка дявол. Изкривеното му тяло беше боядисано в червено и приведено под тежестта на бокал със светена вода. Сводестият таван беше висок шест-седем метра и богато украсен с разноцветни фигури. Църквата беше правоъгълна. Централната пътека разделяше осем пейки. Единственото помещение едва ли би побрало стотина души, но въпреки това всеки детайл беше изящно изпълнен като в огромна катедрала.
На тавана беше изваян ангел, застанал до празна пещера.
Откритието, че Христос е излязъл от гроба.
Уместно.
Накъдето и да погледнеше, Ланг виждаше доказателства за майсторството на най-добрите художници по онова време. Намерението на Сониер очевидно е било да направи красива и величествена църква, но без излишна показност. Свещеникът не беше възнамерявал да се превръща в духовническо парвеню.
Ланг обиколи помещението за втори път. Остана поразен от художествената изработка на дърворезбите на дъбовия парапет на олтара и стъпалата към амвона. На белия мраморен олтар беше гравиран триптих на рождението и разпъването на Христос и отново ангел в празна гробница. Беше странно, но сцената беше изобразена в центъра, вместо да бъде последна според хронологичния ред на събитията.