Той стоеше пред голяма скала, сякаш забита в склона. Върхът й се извисяваше над главата му. Това беше единствената скала наоколо, която можеше да бъде поставена над вход, достатъчно голям, за да се провре човек или поне единствената на равното място, където се различаваха очертанията на профила на Вашингтон. Ланг се облегна на грапавата й повърхност. Краката му се плъзгаха по ронливата почва и камъчетата. Дори цялата му тежест не беше достатъчна да я отмести поне сантиметър.
Трябваше да има начин. Сониер го беше направил, инак тайната щеше да остане скрита. Но как?
Сигурно беше въпрос на елементарна физика. Нищо във физиката обаче не беше просто. Ланг едва изкара тройка в гимназията.
Той отстъпи назад, погледна нагоре по склона и видя скала на пет-шест метра, приблизително със същите размери като тази пред него. Покатери се до нея, извади лопатата от въжената примка на колана си и започна да копае в основата. След десетина минути усилена работа съблече ризата си. След около час бе подкопал скалата с ров, дълбок тридесетина сантиметра. Ако не внимаваше, камъкът щеше да се откърти и да го премаже.
Той избърса лицето си с ризата, размота въжето от колана си и го завърза около скалата, а после слезе до по-ниския камък и направи същото.
Двете скали бяха завързани една над друга с най-издръжливото алпинистко въже, което беше успял да намери. Ланг отпи глътка вода от манерката, за да отпразнува постижението. Надяваше се, че следващата стъпка би накарала учителя му по физика да се гордее с него.
Той взе лопатата и заравни пътека от горната скала надолу по склона. След това се върна горе, заби лопатата под скалата като лост и натисна с всичка сила, приклякайки като гмуркач на десетметрова кула.
Лостът беше елементарна част от физиката.
Ланг очакваше, че тежестта ще отмести камъка, но усилията му бяха напразни. Зарече се, че когато се прибере у дома, ще започне да тренира редовно, но разбира се, най-лесното от влизането във форма бяха обещанията.
Трябваше да измисли друг начин да отмести скалата. Ланг спря да работи и отново отпи вода.
Звук от стържене на метал го накара да забрави жаждата. Огромният камък помръдна толкова незабележимо, че му се стори по-скоро пожелателно мислене, отколкото реално движение.
Учителят по физика в гимназията би казал, че тоновете инерция скоро ще се превърнат в кинетична енергия.
Ланг натисна дръжката на лопатата с подновена енергичност. Разнесе се скърцане на камък. Едва успя да отскочи встрани, когато скалата бавно се отмести и започна да се плъзга надолу по хълма. За няколко секунди набра скоростта на товарен влак по прави релси.
Ланг се замоли въжето наистина да е толкова издръжливо, колкото пишеше в рекламата.
Изкъртената скала с трясък се удари в по-долната каменна грамада, която я последва надолу по склона на планината, като разпръскваше камъни и пръст и изкореняваше растенията по пътя си.
Мястото, където стърчеше по-долната скала, се скри във вихрушка от бял прах и пясък. Ланг седна на най-близкия камък и зачака. Докато прахолякът се разсейваше, той се запита дали Сониер бе използвал същия метод, без да разполага с технологично усъвършенствано въже. Но как беше върнал скалата на мястото й? Може би вместо нея беше катурнал друга скала по хълма и бе запушил входа.
В склона се появи черна дупка.
Ланг стана. Тръпнеше от вълнение. Ако предположението му беше правилно, предстоеше му да тръгне по стъпките не само на Сониер, но и на Пиетро.
Той намокри ризата си с остатъка от водата в манерката и я завърза на носа и устата си, за да спира праха, а после откачи фенерчето от колана си, провери дали работи и се отправи две хиляди години назад в миналото.
2.
Кардю
Снайперистът отмести очи от оптическия мерник.
— Той влезе в някаква пещера. Не го виждам.
Другият човек свали бинокъла си.
— Да, забелязах. Предлагам да се приготвиш, защото всеки момент може да се наложи да използваш оръжието.
Стрелецът отново допря до бузата си металния приклад на пушката „Галил“ и насочи дулото към входа на пещерата.
— Няма къде да ходя. Ще чакам.
Ако на ясното синьо небе имаше облаци, те биха хвърлили сенки върху белия камък. Източник на сенките можеше да бъдат и скалите в зависимост от ъгъла, под който ги осветяваше слънцето. Или сенките можеше да са на овце, сновящи от скала на скала толкова бързо, че човек не беше сигурен дали наистина е забелязал движение.