— Искам да ви представя на господин Сиймъс МакКоркъл – каза Менцес. – Може би измежду живите той е човекът най-наясно с плана на музея.
— Което все още не означава много – просъска МакКоркъл. Беше приличен на елф мъж в началото на петдесетте, с фино келтско лице и висок свистящ глас.
След като приключи с процедурата по представянето, Менцес отново се обърна към МакКоркъл.
— Открихте ли нашия гроб?
— Вярвам, че да. – Елфът кимна към една от пожълтелите купчини хартия на бюрото си. – Не е лесна работа да откриеш нещо в тази стара грамада.
— Защо не? – запита Уичърли.
МакКоркъл дръпна най-горния лист.
— Музеят се състои от трийсет и четири вътрешно свързани сгради с площ от повече от 6 акра. Над два милиона квадратни метра пространство и двайсет километра коридор — и това, ако не броим подземните тунели, които никога не са били проучвани или картографирани. Веднъж се опитах да определя колко стаи има в това крило, но се отказах, щом достигнах хиляда. Тази сграда постоянно се е изграждала и обновявала през всичките сто и четиридесет години, откакто съществува. Това е естествено за един музей – колекциите се разместват, залите се свързват, а други се отделят и преименуват. Разбира се, много от тези промени се правят в крачка, без да се отразяват в плана.
— Но със сигурност не би могла да изчезне цяла египетска гробница! – възкликна Уичърли.
МакКоркъл се засмя.
— Това би било трудно. Дори за този музей. Но откриването на входа може да създаде проблеми. Бил е зазидан през 1935-а, когато построили свързващия тунел от метростанцията на 81-а улица. – Той пъхна скиците под мишница и взе от бюрото си една стара кожена чанта. – Ще тръгваме ли?
— Водете – рече Менцес.
Поеха по един коридор в противно зелен цвят, вървяха покрай работилници и складове, прекосиха една силно оживена секция от сутерена. Докато крачеха, МакКоркъл изреждаше:
— Това е цехът за металообработване, старото котелно отделение, в което някога е имало от онези старовремски казани; сега тук държим колекции от скелети на китове. Хранилище за юрски динозаври… Динозаври от Креда… Бозайници от Олигоцена… От Плейстоцена… Дюгони и морски крави…
Складовите помещения отстъпиха място на лаборатории, чиито лъскави врати от неръждаема стомана блестяха в контраст с мъждивите коридори, осветени от скрити зад метални решетки крушки. Край олющените стени минаваха ръждясалите тръби на парното.
Минаха през толкова много заключени врати, че Нора им изгуби броя. Някои бяха стари и се отваряха с ключове, които МакКоркъл избираше от една голяма връзка. Други, като част от новата охранителна система на музея, той отваряше с помощта на магнитна карта. Колкото по-дълбоко навлизаха в недрата на сградата, толкова по-празни и тихи ставаха коридорите.
— Бих казал, че това място е обширно като Британския музей – отбеляза Уичърли.
МакКоркъл изпръхтя презрително:
— По-голямо. Много по-голямо.
Спряха пред старинен портал от кован метал, за който МакКоркъл подбра голям железен ключ. Отвъд вратите зейна мрак. Водачът им натисна някакво копче и от тъмнината изплува дълъг, някога елегантен коридор, чиито стени бяха украсени с избледнели фрески. Нора примигна: те изобразяваха пейзажи от Ню Мексико, планини, пустини и многоетажни индиански руини, които тя разпозна като Таос Пуебло.
— Фремонт Елис – каза Менцес. – Това тук някога е била Залата на Югозапада. Затворена е от средата на четиридесетте.
— Изумителни са – поклати глава Нора.
— Несъмнено. И много ценни.
— Определено се нуждаят от реставрация – отбеляза Уичърли. – Я вижте какво гадно петно има тук!
— Въпрос на пари е – вдигна рамене Менцес. – Ако нашият граф не бе се появил с необходимата сума, Гробницата на Сенеф сигурно щеше да тъне в забрава още седемдесет години.
МакКоркъл отвори следваща врата, която водеше към нова полутъмна зала, превърната в хранилище за красиво изрисувана керамика. Край стените стояха стари дъбови шкафове със стъклени врати, които излагаха на показ изобилие от експонати.
— Колекциите от Югозапада – рече МакКоркъл.
— Нямах и представа – възкликна Нора с изумление. – Би трябвало да бъдат проучени.