— Както отбеляза Ейдриън, преди това ще имат нужда от грижите на куратори – каза Менцес. – Пак повтарям: въпрос на пари.
— Не само – възрази МакКоркъл със странно болезнено изражение на лицето.
Нора и Уичърли се спогледаха.
— Какво имате предвид? – вдигна вежди тя.
Менцес прочисти гърло:
— Струва ми се, Сиймъс иска да каже, че… ъ-ъ-ъ… първите музейни убийства се случиха съвсем близо до Залата на Югозапада.
В последвалата тишина Нора си отбеляза наум да хвърли око на тези колекции по-късно – за предпочитане, в компанията на повечко хора. Може би щеше да направи дарение, за да ги види преместени на по-добро място.
Поредната врата ги отведе в по-малка зала, чиито стени от пода до тавана бяха заети от черни метални чекмеджета. Полускрити зад тях пъстрееха стари плакати и обяви от двайсетте и трийсетте години, изписани с художествени шрифтове и образите на Гибсън Гърлс. Изглежда, че някога това е представлявало преддверие. Стаята миришеше на парадихлорбензен и на нещо лошо – като остаряла пастърма, помисли си Нора.
В далечния край се откриваше път към просторна, слабо осветена зала. В полумрака тя видя, че стените й са покрити с фрески от пирамидите в Гиза и Сфинкса, така, както те са изглеждали при построяването си.
— Сега приближаваме старите египетски галерии – обясни МакКоркъл.
Пристъпиха в тъмното помещение. То бе превърнато в склад: лавиците бяха покрити с прозрачен найлон, върху който се стелеше дебел слой прах.
МакКоркъл разви чертежите и присви очи, опитвайки се да ги разчете на слабата светлина.
— Ако не греша, входът към гробницата е бил на мястото на тази пристройка в отсрещния край.
Уичърли се приближи към един шкаф и вдигна найлона. Отдолу Нора различи метални лавици, претъпкани с керамични съдове, позлатени столове и легла, поставки за глава, канопи и дребни фигурки от алабастър, фаянс и глина.
— Мили боже! Това е една от най-хубавите колекции от ушабти[2], които някога съм виждал. – Уичърли се обърна ентусиазирано към Нора. – Хей, тук има достатъчно материал, за да напълниш две такива гробници. – Той вдигна една статуйка и я заобръща със страхопочитание. – Старо Царство, Втора династия, във времената на фараона Хетепсекемуи.
— Д-р Уичърли, според правилата за боравене с експонатите… – започна МакКоркъл с предупредителна нотка в гласа.
— Всичко е наред – намеси се Менцес. – Д-р Уичърли е египтолог. Аз поемам отговорност.
— Разбира се – каза МакКоркъл малко смутено. На Нора й се стори, че мъжът изпитва някакво собственическо чувство към тези стари колекции. В някакъв смисъл те бяха негови, тъй като той бе един от малцината, които някога ги бяха виждали.
Уичърли вървеше от лавица към лавица с блеснал поглед.
— Мили боже, тук има дори неолитна сбирка от горното течение на Нил! Господи, я вижте този церемониален татоф! – Той вдигна един почти еднометров каменен нож, издялан от сив кремък.
МакКоркъл хвърли раздразнен поглед към Уичърли. Археологът нежно върна ножа на мястото му и отново го покри с найлон.
Стигнаха до нова, обкована в желязо врата, чието отваряне затрудни МакКоркъл – наложи му се да опита няколко ключа, преди да открие верния. Най-сетне пантите изскърцаха, вдигайки ръждив облак прах.
Оттатък имаше малка стая, пълна със саркофази, изработени от рисувано дърво и мукава. Някои бяха без капаци и вътре в тях Нора различи очертанията на мумии.
— Залата на мумиите – поясни водачът им.
Уичърли се втурна пред другите.
— Небеса, тук сигурно има стотици! – Той помете настрана найлона, под който се разкри голям дървен саркофаг. – Вижте тук!
Нора се приближи и се надвеси над мумията. Ленените савани бяха разкъсани на мястото на лицето и гръдния кош, устата зееше отворена, а черните устни бяха сгърчени и изтеглени назад, сякаш крещейки в протест срещу грубото отношение. В гърдите на мумията се виждаше голяма дупка, гръдната кост и ребрата бяха отстранени.
Уичърли се обърна към Нора с поруменяло от вълнение лице.
— Виждаш ли? – прошепна той почти с преклонение. – Тази мумия е била ограбена. Разкъсали са лена, за да достигнат до ценните амулети, скрити между саваните. А тук – на мястото на тази дупка – са били сложени нефрит и златен скарабей. Символът на прераждането. Златото е било смятано за плътта на боговете, тъй като никога не потъмнява. Разкъсали са гръдния кош, за да го вземат.
— Можем да използваме тази мумия, за да я сложим в гробницата – обади се Менцес. – Идеята на Нора беше да покажем гроба както е изглеждал веднага след ограбването.