Кръвта би привлякла внимание.
Когато чувството за слабост премина и съзнанието му излезе от шока на атаката, той осъзна, че му се предоставя удобен случай. Беше порязал главата й и нямаше съмнение, че кърви обилно, както кърви всяко такова порязване. Тя не можеше да скрие такава рана и кръвта, дори и с шал. Не можеше да го преследва из Флоренция, докато по лицето й се лееше кръв. Трябваше да се оттегли някъде, да се почисти. Което разкриваше пред него подходяща възможност да избяга, да се отърве от нея – завинаги.
Сега беше моментът. Ако можеше да избяга от нея, лесно би могъл да приеме друга самоличност и оттам да продължи към последната си дестинация. Там никога нямаше да го намери – никога.
Той се спусна колкото е възможно по-небрежно по улицата към стоянката за таксита на края на „Борго Сан Джакопо“. Докато вървеше, усети как кръвта се просмуква в дрехите му и се спуска на тънки струйки по крака. Болката беше незначителна и той беше сигурен, че се касае по-скоро за срязване по дължината на гръдния кош, без да са засегнати важни вътрешни органи.
Налагаше се обаче да направи нещо с кръвта – и то бързо.
Зави и влезе в малко кафене на ъгъла на „Теголайо“ и „Санто Спирито“, отиде до бара и си поръча еспресо и натурален сок. Изпи двете чаши до дъно една след друга, хвърли банкнота от пет евро на поцинкования плот и се вмъкна в тоалетната. Заключи вратата и разтвори дъждобрана си. Количеството кръв беше шокиращо. Бързо огледа раната, убеждавайки се, че перитонеумът не е пробит. С помощта на книжни кърпички попи, доколкото можеше кръвта; после откъсна долната половина на пропитата си с кръв риза, превърза ивиците около тялото си, като запуши по този начин раната и спря шуртенето. След това изми ръцете и лицето си, облече дъждобрана, среса косата си и излезе.
Усети кървава локвичка в обувката си и погледна надолу, виждайки, че подметката му оставя червени полумесеци по тротоара. Но това не беше прясна кръв и той усети, че кървенето е намаляло. Още няколко крачки и стигна до стоянката за таксита. Вмъкна се на задната седалка на един Фиат.
— Говориш ли английски, приятел? – попита той и се усмихна.
— Да – дойде дрезгавият отговор.
— Симпатяга! Железопътната гара, моля.
Таксито полетя напред и той се отпусна в седалката, кръвта лепнеше по слабините му, а съзнанието му внезапно се изгуби в безпорядъка от мисли, един поток от разбъркани спомени, какофония от гласове:
73.
В манастира „Суоре ди Сан Джовани Батиста“ в Гавинана, Флоренция, дванайсет монахини стопанисваха едно енорийско училище, параклис и вила с пансион за религиозни посетители. Когато мракът на нощта се сгъсти над града, suora[12] зад гишето на рецепцията отбеляза с безпокойство повторната поява на младата посетителка, която бе пристигнала тази сутрин. Тя се връщаше от разходката си из града измръзнала и мокра, с омотано във вълнен шал лице, като вървеше приведена срещу вятъра и дъжда навън.
— Ще желае ли синьората вечеря? – подзе монахинята, но жената я накара да млъкне с жест толкова безцеремонно, че тя затвори устата си и седна обратно.
В малката скромно обзаведена стая, Констанс Грийн ядосано захвърли палтото си на път към банята. Наведе се над мивката и пусна крана за горещата вода. Когато мивката се напълни, тя се изправи пред огледалото и размота вълнения шал от лицето си. Под него имаше друг, копринен, вкоравен от попилата в него кръв, който тя свали предпазливо.
Прегледа раната щателно, макар да не можеше да види много; ухото и едната й страна бяха покрити с коричка съсирена кръв. Тя потопи една кърпа в топлата вода, изцеди я и внимателно я допря до кожата си. След малко отмести кърпата, изплакна я наново в топла вода и пак я притисна до нараненото място. Няколко минути по-късно кръвта се бе размекнала достатъчно, за да й позволи да почисти порязаното и да го огледа по-добре.
Не беше толкова лошо, колкото й се бе сторило отначало. Скалпелът бе задрал дълбоко край ухото й, но едва бе засегнал лицето. Констанс внимателно опипа мястото с пръсти и установи, че порязването е изключително остро и чисто направено. Не представляваше нищо сериозно, макар и да кървеше обилно, и щеше да заздравее, оставяйки най-много плитък белег.