Белег. Тя почти се изсмя на глас, докато хвърляше окървавената кърпа в умивалника.
Наведе се напред и огледа лицето си в огледалото. Беше слабо и изпито, очите й изглеждаха празни, устните – напукани и сухи.
Романите, които бе чела, оставяха впечатление, че преследването е нещо просто. Едни герои тичаха след други през половината свят, като през цялото време биваха добре отпочинали, добре хранени, добре облечени и поддържани. Действителността излезе различна – преследването бе брутална, изцеждаща силите задача. Констанс почти не бе мигвала от момента, в който намери следата му в музея; почти не бе яла; изглеждаше като бледо копие на себе си.
На всичкото отгоре светът се бе оказал невъобразим кошмар: шумен, грозен, хаотичен и ужасно безличен. Нямаше нищо общо с удобната, предсказуема, духовна реалност в литературата. Мнозинството човешки същества, които срещна, бяха отвратителни, продажни и глупави – нямаше думи, с които да опише колко я отвращаваха. А и да преследва Диоген бе излязло скъпо мероприятие: поради неопитността си, поради това, че я измамиха няколко пъти и че бе притисната от обстоятелствата да бърза много, Констанс бе изхарчила почти шест хиляди евро през последните четиридесет часа. Оставаше само с две хиляди – и без никакво средство да си набави други.
Четиридесет часа го бе следвала неотклонно. Но сега й се бе изплъзнал. Раната му нямаше да го забави – беше дреболия, също като нейната. Тя нямаше съмнение, че е изгубила дирите му задълго – той щеше да се погрижи за това. Сега го нямаше, бе влязъл в кожата на нова личност и със сигурност вече пътуваше към скривалище, приготвено преди много години за подобен случай.
Бе се оказала на косъм да го убие – два пъти. Ако имаше по-добър пистолет… ако знаеше как да стреля… ако бе с една милисекунда по-бърза с острието… той щеше да е мъртъв.
Ала сега се бе измъкнал. Тя бе пропиляла своята възможност.
Констанс тежко се подпря на ръба на мивката и се взря в налетите си с кръв очи. Знаеше с положителност, че всички следи прекъсват тук. Диоген щеше да избяга с такси, влак или самолет, да пресече петнайсетина държавни граници, кръстосвайки Европа по най-неочаквани маршрути и накрая да се озове на място и под самоличност, които внимателно бе подбрал. Щеше да е някъде на стария континент, тя бе напълно убедена в това – но тази увереност бе слаба утеха. Може би щеше да й е нужен цял живот, за да го открие – или дори повече.
Но все пак един живот тя имаше. И когато намереше Диоген, щеше да го познае. Дегизировката му всякога бе добра, но никаква маска не можеше да я подведе. Тя го познаваше. Той можеше да преправи всичко, поддаващо се на смяна във външността си: лицето, дрехите, очите, гласа, езика на тялото. Но две неща никога не би успял да промени. Ръстът му беше едното. Второто и по-важно представляваше характеристика, за която тя бе сигурна, че не се е сетил: особената му миризма. Тя помнеше ясно този специфичен аромат – необичаен и замайващ, като сладник[13], примесен с мрачните, интензивни нотки на метал.
Цял един живот… Тя усети как я залива вълна на такова съкрушително отчаяние, че се олюля над мивката.
Беше ли възможно Диоген да е оставил някакво неволно указание при прибързаното си отпътуване? Но това би означавало тя да се върне в Ню Йорк, а докато успее да стигне, следата бездруго щеше вече да е изстинала.
В такъв случай дали не се бе издал несъзнателно в нейно присъствие? Изглеждаше съвсем невероятно – той бе твърде предпазлив. Но от друга страна, тъй като бе очаквал Констанс да умре, бе възможно да е проявил по-малка от обичайната си бдителност.
Тя излезе от банята и седна на крайчеца на леглото. Опита се за минутка да проясни ума си, след което мислено се завърна към онези най-първи разговори в библиотеката на „Ривърсайд Драйв“ 891. Бе унизително упражнение, което й причиняваше мъчителна болка, докато разкъсваше шевовете на още незаздравелия спомен; и все пак Констанс се насили да продължи, да повика в съзнанието си разменените думи, прошепнатите откровения.
Нищо.
Сега тя запрехвърля в ума си последните им срещи, книгите, които й носеше, декадентските беседи върху живота на сетивата. Но продължаваше да не открива податка, нито дори лек намек за географско местонахождение.
В моя дом – в моя истински дом, онзи, който означава нещо за мен – има също такава библиотека… Така й бе казал той веднъж. Бяха ли и тези думи, както всичко останало, просто цинична лъжа? Или може би в тях проблясваше искрица истина?
13
Glyccyrhiza glabra (бот.) – растение, от което се приготвя сироп за кашлица, влиза и в състава на абсента. – Б.пр.