Тя нямаше да го открие. Нито пък брат му. Пет години, десет, двайсет – имаше всичкото време на света да планира следващия си, последен ход.
Стоеше на палубата и вдишваше мириса на морето; с всяка глътка въздух по тялото му се разливаше благословено спокойствие. Сега за първи път от месеци непрестанният сух и подигравателен гласец в главата му стихна до шепот, почти недоловим сред плисъка на морските вълни:
Лека нощ, дами: лека нощ, мили дами: лека нощ, лека нощ[14]
75.
Специален агент Алойзиъс Пендъргаст слезе от автобуса на „Виале Джаноти“ и тръгна през малкия парк с чинари, покрай една неугледна въртележка. Беше облечен като себе си – сега, след като се намираше в безопасност извън Съединените щати, не се налагаше дегизировка. На „Виа ди Риполи“ той пое наляво, като спря пред големите железни порти, които водеха в манастира на сестрите на Сан Джовани Батиста. Една малка табелка простичко го обозначаваше като „Вила Мерло Бианко“. Отвъд вратите той чуваше смесицата от викове на ученици в междучасие.
Натисна бутона на звънеца и след малко порталът се отвори автоматично, разкривайки покрит с чакъл двор пред голяма сграда в цвят охра. Страничната врата бе отворена. Отгоре пишеше, че тя води към рецепцията.
— Добро утро – поздрави той на италиански дребната пълничка монахиня зад бюрото. – Вие ли сте сестра Клаудия, с която разговарях?
— Да, същата.
Пендъргаст стисна ръката й.
— Приятно ми е да се срещнем. Както споменах по телефона, посетителката, за която стана дума – мис Мери Юлсизър – е моя племенница. Избяга от вкъщи и семейството ужасно се безпокои за нея.
Пухкавата монахиня почти бе останала без дъх.
— Да, синьор, всъщност веднага забелязах, че тя е една много притеснена млада дама. Когато пристигна, имаше такова призрачно изражение на лицето. А и не остана дори и една нощ – дойде сутринта, върна се същата вечер и настоя да си тръгне…
— С кола?
— Не, дойде и си отиде пеша. Сигурно е взела автобуса, тъй като такситата винаги влизат през портите.
— Кое време ще да е било?
— Върна се около осем часа, синьор. Беше цялата мокра и премръзнала. Струва ми се, че може и да е била болна.
— Болна? – произнесе Пендъргаст остро.
— Не мога да съм сигурна, но вървеше малко присвита и лицето й беше покрито.
— Покрито ли? С какво?
— С тъмносин вълнен шал. Няма и два часа по-късно, слезе тук с багажа си, плати твърде много за стая, в която дори не беше преспала, и напусна.
— По същия начин ли беше облечена?
— Не. Беше си сменила дрехите, този път носеше червен вълнен шал. Опитах се да я спра, наистина.
— Направила сте всичко възможно, сестро. А сега може ли да видя стаята? Не си правете труд да идвате – сам ще взема ключа.
— Стаята е почистена и няма какво да се види.
— Бих предпочел да проверя това лично, ако не възразявате. Човек никога не знае. Някой друг отсядал ли е там след нея?
— Още не, но утре една германска двойка…
— Ключът, ако бъдете така добра.
Монахинята му връчи ключа. Пендъргаст й благодари, след което бързо прекоси салона и се изкачи по стълбището.
Откри стаята в края на дълъг коридор. Беше малка и простичко обзаведена. Той затвори вратата след себе си и незабавно се отпусна на колене. Огледа внимателно пода, надзърна под леглото, претърси банята. За негово искрено разочарование стаята се оказа безупречно почистена. Агентът се изправи и в продължение на минута се оглежда замислено. После отвори гардероба. Беше празен – но един внимателен оглед разкри малко тъмно петънце в отсрещния ъгъл. Той отново се смъкна на колене, протегна ръка и го докосна, изчегъртвайки малко парченце с нокътя си. Кръв – сега засъхнала, но все още относително прясна.
Намери сестрата на рецепцията, все още дълбоко загрижена.
— Изглеждаше много затормозена и не мога да си представя къде може да е отишла в десет часа през нощта. Опитах се да поговоря с нея, синьор, но тя…
— Сигурен съм, че сте сторила всичко възможно – повтори Пендъргаст. – Отново ви благодаря за помощта.