Той излезе от вилата обратно на „Виа ди Риполи“, дълбоко замислен. Беше си тръгнала през нощта в дъжда… Но накъде?
Пендъргаст влезе в едно малко кафене на ъгъла на „Виале Джаноти“, поръча еспресо на бара и продължи да разсъждава. Тя бе срещнала Диоген във Флоренция. Това поне беше сигурно. Бяха се сблъскали; била е ранена. Изглеждаше невероятно, че се е отървала само с това, тъй като обикновено онези, които попаднеха в орбитата на Диоген, не я напускаха живи. Очевидно Диоген бе подценил Констанс. Точно както и той самият. Тя беше жена с много и неочаквани струни на тетивата си.
Допи кафето, купи билет от бармана и прекоси малката уличка, за да чака автобуса към центъра. Когато пристигна, агентът нарочно се качи последен. Протегна петдесет еврова банкнота на шофьора.
— Не се плаща на мен. Продупчете си билета на автомата – рече шофьорът сопнато и рязко потегли от спирката, а дебеличките му ръце завъртяха волана.
— Искам информация.
Шофьорът продължаваше да игнорира парите.
— Каква информация?
— Търся племенницата си. Качила се е на този автобус около десет часа преди две нощи.
— Аз карам дневния автобус.
— Имате ли името на колегата си от нощната смяна и клетъчния му телефон?
— Ако не бяхте чужденец, щях да си помисля, че сте sbirro, ченге.
— Това няма нищо общо с полицията. Аз съм просто чичо, който търси племенницата си. – Пендъргаст смекчи гласа си. – Моля ви, помогнете ми, синьор. Семейството направо се е побъркало.
Шофьорът преодоля един завой, след което отговори, вече с по-съчувствен глас.
— Казва се Паоло Бартоли, 333-662-0376. Вземете си парите – не ги искам.
Пендъргаст слезе на пиаца „Феручи“, извади мобилния телефон, с който се бе сдобил на идване и набра номера. Бартоли си бе вкъщи.
— Как бих могъл да я забравя? – възкликна шофьорът. – Главата й беше омотана с шал, не можеш да й видиш лицето. И гласът й – един приглушен. Говореше старовремски италиански, обърна се към мен с voi-формата: това не го бях чувал от времената на фашистите. Беше като призрак от миналото. Рекох си, че може да е откачена.
— Помните ли къде слезе?
— Помоли ме да спра на Библиотека Национале.
Имаше доста път от „Феручи“ до Националната библиотека, директно срещу река Арно, а кафявата й барокова фасада се извисяваше със строга елегантност над един мръсен площад. В студената ехтяща читалня Пендъргаст откри библиотекарка, която си спомняше Констанс също така ясно, както и автобусният шофьор.
— Да, онази вечер бях нощна смяна – каза му жената. – По това време имаме малко посетители, а и тя изглеждаше толкова объркана, така отчаяна, че не можех да сваля очи от нея. Вади си очите над една книга повече от час. Така и не разгърна страниците, оставаше си все на едно и също място и си мърмореше под нос като луда. Около полунощ вече се канех да стана и да я помоля да си тръгва, за да заключа, но най-внезапно тя скочи и взе друга книга…
— Каква по-точно?
— Атлас. Прелиства го може би около десет минути, като междувременно си водеше подробни записки в едно малко тефтерче, след което изхвърча от библиотеката, все едно всички дяволи са по петите й.
— Какъв беше атласът?
— Не забелязах – един от онези, на рафта за справки, за които няма нужда да се попълва бланка. Но чакайте да видя. Все още пазя бланката, която попълни за онази книга, която чете толкова дълго. Само една минутка, сега ще ви я донеса.
След малко Пендъргаст бе настанен на мястото, където Констанс беше седяла и се взираше в същата книга, в която се бе взирала тя: тънко томче със стихотворения от Кардучи, италианският поет, който бе спечелил Нобелова награда за литература през 1906-а.
Книгата седеше пред него неотворена. Сега, с безкрайно внимание, той я остави да се разгърне от само себе си, като се надяваше, че ще се отвори на последната страница, на която е била четена, както понякога правят книгите. Но тя беше стара и твърда, и просто се отвори на титулната страница.
Пендъргаст бръкна в джоба на сакото си, извади увеличително стъкло и чиста клечка за зъби и започна да отгръща пожълтелите листи. След всеки лист той внимателно прокарваше клечката по вътрешния му ръб, след което разглеждаше мръсотията, космите и влакната с лупата си.
Около час по-късно на страница 42 откри онова, което търсеше: три червени вълнени влакна, накъдрени като от плетен шал.
Стихотворението, което запълваше и двете страници, се наричаше „La Leggenda di Teodorico“, Легендата за Теодорик.
Той започна да чете.
Su ‘1 Castello di Verona
Batte il sole a mezzogiomo,