Da la Chiusa al pian rintrona
Solitario un suon di como…
Над големия замък на Верона
Пече безпощадното обедно слънце,
Откъм планините Куза над полята
Се носи зловещият рог на Страшния Съд…
Поемата разказваше за мистериозната смърт на вестготския крал Теодорик. Пендъргаст я прочете веднъж, после втори път, но така и не виждаше какво важно би могла да открие Констанс в нея. Прочете я трети път бавно, като се опитваше да си припомни неясната легенда.
Теодорик бил един от най-ранните велики варварски владетели. Той си откъснал свое кралство от умиращата Римска империя и сред другите му брутални деяния се нареждало и това, че екзекутирал блестящия държавник и философ Босций. Теодорик умрял през 526-а. Според легендата един свят отшелник, който живеел сам на един от Еолийските острови край брега на Сицилия, се кълнял, че тъкмо в часа на Теодориковата смърт е видял как стенещата му душа бива всмукана в гърлото на големия вулкан Стромболи, за който ранните християни вярвали, че е врата към самия ад.
Стромболи. Входът към Ада. В този миг Пендъргаст разбра.
Той се надигна, отправи се към лавицата с атласи и избра този на Сицилия. Като се върна на мястото си, агентът внимателно го отвори на страницата, която показваше Еолийските острови. Най-външният от тях беше остров Стромболи, който представляваше кажи-речи върхът на един действащ вулкан, стръмно издигащ се от водата. Едно-единствено селце се гушеше в проядения му от прибоя бряг. Островът беше изключително отдалечен и труден за достигане, а самият вулкан Стромболи се славеше с това, че е най-активният в Европа – почти не бе преставал да изригва поне от 3000 години.
Пендъргаст грижливо избърса страницата със сгъната бяла ленена кърпичка, след което внимателно я прегледа под увеличителното стъкло. Там, преплетено в ленената тъкан, червенееше още едно къдраво вълнено влакънце.
76.
Диоген Пендъргаст стоеше на терасата на своята вила. Под него се разкриваше малкото селце Пишита, чиито къщички се нижеха една до друга чак до обширните черни пясъци на плажа. Откъм морето духаше вятър, който носеше мирис на солена вода и цъфтящи водорасли. Навътре сред вълните автоматичният фар на върха на огромната скала Стромболикио бе вече започнал да примигва в сгъстяващия се здрач.
Той отпи глътка от чашата шери, заслушан в далечните звуци, които долитаха откъм селото – майка, която викаше децата си на вечеря, кучешки лай, бръмченето на триколка, единственото превозно средство, което се използваше на острова. Вятърът се надигаше наред с вълнението – щеше да бъде поредната бурна нощ.
А зад себе си той чуваше гръмовния тътен на вулкана.
Тук, на самия ръб на света, се чувстваше в безопасност. Тя не можеше да го последва на това място. Това беше неговият дом. Бе дошъл тук за пръв път преди двайсет години и оттогава се връщаше всяка година, като винаги пристигаше и си тръгваше много предпазливо. Триста и няколкото души постоянни жители на острова го познаваха като ексцентричен и раздразнителен британски професор по класическа музика, който периодично идваше, за да работи върху своя голям опус – и който не гледаше с добро око на хрумванията да бъде обезпокояван. Избягваше летата и туристите, при все, че това място, бидейки на повече от сто километра от материка и от време на време недостъпно дни наред, поради морските бури и липсата на пристанище, бе далеч по-рядко посещавано от околните острови.
Разнесе се нов тътен. Тази вечер вулканът бе сърдит.
Диоген се извърна и вдигна очи към стръмните му мрачни склонове. Ядни облаци се събираха и къдреха около кратера му, който се издигаше на повече от километър над вилата, и той виждаше бледите оранжеви отблясъци вътре в назъбения конус, напомнящи присветването на дефектна лампа.
Последният лъч светлина потъна зад Стромболикио и морето стана черно. Големи вълни с дълги бели гребени се блъскаха в черния бряг в ритъма на нисък монотонен грохот.
През последните двайсет и четири часа, с цената на огромно умствено усилие, Диоген бе изтръгнал от съзнанието си болезнения спомен за последните събития. Някой ден – когато щеше да може да се дистанцира – той щеше да седне и безстрастно да анализира причината за неуспеха си. Но засега се нуждаеше от почивка. В крайна сметка се намираше в бърлогата си; пред него беше цялото време на света, да планира и да приведе в действие следващата си атака.
Но с гърба си винаги усещам,