Че времето е крилата колесница,
която бързо ме настига.
Той стисна тънката чаша толкова здраво, че тя се строши, след което хвърли столчето на земята и се върна в кухнята да си налее нова. Това беше част от запасите му от амонтиладо, които си бе набавил още преди години и мисълта да прахоса дори капка от него, му се виждаше светотатствена.
Отпи нова глътка, като се опита да се успокои, след което отново се отправи към терасата. Селцето се приготвяше за нощта: още няколко приглушени вика, бебешки плач, една врата, която се затръшна. И бръмченето на триколката, сега по-близо, по някоя от стръмните улички, които се виеха към вилата му.
Той остави чашата на парапета и си запали цигара, изпускайки кръгчета дим в сумрачния въздух. Надникна към улиците долу. Триколката определено се качваше по хълма, вероятно по „Виколо Сан Бартоло“… Тихото скърцане се приближаваше и за първи път Диоген изпита бодване на безпокойство. Бе необичайно за триколка да се движи във вечерния час, особено в горната част на селото – освен ако не беше островното такси. Но сега бе ранна пролет и нямаше туристи: ферибота, който бе хванал от Милацо, не возеше посетители, а само производители и снабдители; освен това бе тръгнал обратно още преди часове.
Той се усмихна на себе си. Беше станал прекалено предпазлив, направо параноичен. Това дяволско преследване – и то непосредствено след такова огромно поражение – го бе оставило разтърсен, изнервен. Онова, от което имаше нужда, бе един дълъг период на четене, размишление и интелектуално обновление. Наистина, сега би било идеалното време да започне онзи превод на „Златното магаре“ от Апулей, с който всякога бе искал да се заеме.
Той вдиша още дим и го издиша бавно, обърна очи към морето. Пробягващите светлини на един кораб тъкмо завиваха около „Пунта Лена“. Диоген влезе вътре, извади бинокъла си и като погледна още веднъж към морето, забеляза неясните контури на стара дървена риболовна лодка, истинска гемия, която се отдалечаваше от острова към Липари. Това го озадачи: не беше излязла за риболов, не и в такова време и то в този час на деня. Вероятно бе дошла да направи доставка.
Звукът на триколката се приближи и той осъзна, че сега тя се изкачва по малката уличка, водеща към неговата вила – скрита от високата стена, която ограждаше собствеността му. Чу двигателя да забавя, явно бе спряла пред оградата. Той свали бинокъла и отиде на страничната тераса, откъдето имаше изглед надолу към улицата; но междувременно триколката вече правеше обратен завой и пасажерът й, ако имаше такъв, не се виждаше никъде.
Той спря, сърцето му внезапно заби толкова силно, че можеше да чуе бученето на кръвта в ушите си. Неговият имот беше единственият в края на алеята. Онази стара рибарска гемия не беше докарала карго – бе докарала пътник. И този пътник бе дошъл с триколката до самите порти на вилата му.
Диоген незабавно предприе ред безшумни действия: изтича вътре, като връхлиташе от стая в стая, затвори прозорците, спусна кепенците, изгаси лампите и залости вратите. Вилата, както повечето къщи на острова, бе построена като същинска крепост – с тежки дървени капаци и порти, подсилени с ковано желязо, които се затваряха със здрави ключалки. Зиданите стени бяха с дебелина от почти един метър. Да не говорим, че той самият също бе направил някои фини подобрения по свой вкус. В този дом можеше да се чувства в безопасност – или поне да спечели достатъчно време да мисли, да прецени позициите си.
За няколко минути бе успял да се залости добре. Стоеше в тъмната библиотека и дишаше тежко. За пореден път го споходи усещането, че е реагирал в отговор на чиста параноя. Само защото зърна лодка и чу такси… Беше абсурдно. Просто нямаше начин тя да го е открила – определено не и толкова бързо. Та той пристигна на острова едва миналата вечер! Беше смешно, невъзможно.
Попи челото си с носна кърпа и успя да задиша по-равномерно. Държеше се много глупаво. Цялата тази история бе разклатила нервите му повече, отколкото си бе дал сметка първоначално.
Тъкмо опипваше стената, търсейки ключа на лампата, когато прозвуча почукване: бавно – подигравателно бавно. Всяко хлопване по масивната дъбова врата отекваше в къщата.
Диоген замръзна, сърцето му отново заблъска диво в гърдите.
— Chi с’е? – попита той.
Отговор не последва.
С треперещи пръсти заопипва чекмеджетата, откри онова, което търсеше, отключи го и измъкна своя „Бета Рх4 Сторм“. Извади магазина, провери го и установи, че е пълен, след което го върна на мястото му. В съседното чекмедже откри тежко фенерче.