Как? Как? Задави се от яростта, която заплашваше да го надвие. Възможно ли бе наистина да е тя? Ако не, защо не получи отговор, когато попита кой е?
Той включи фенерчето и освети околното пространство. Кой беше най-вероятният вход? Може би вратата към страничната тераса – намираше се най-близо до алеята и до нея се стигаше най-лесно. Диоген пристъпи на пръсти към нея, отключи я безшумно и внимателно закрепи металния ключ в равновесно положение върху бравата от ковано желязо. После се оттегли обратно в средата на тъмната стая и приклекна в удобна за стрелба позиция, като остави очите си да се нагодят към мрака и насочи пистолета към вратата. Зачака.
В заграденото от дебели стени пространство на къщата цареше тишина. Единственият звук, който успяваше да проникне, бе периодичният дълбок гърлен грохот на вулкана. Той продължаваше да се спотайва и се ослушваше напрегнато.
Изтекоха пет минути, после десет.
И тогава го чу: звъна на падащия ключ. Без да се забави и секунда, Диоген стреля четири пъти във вратата и бродира върху нея дупки във формата на ромб. Деветмилиметровите сачми безпроблемно преминаваха дори през най-дебелото дърво и скоростта им си оставаше съвсем достатъчна, за да убие. Той долови болезнено изохкване; строполяване; драскане с нокти. Още един сподавен стон – и после тишина. Вратата, сега открехната, изскърца и се отвори с още няколко сантиметра, задвижена от порив на вятъра.
Ако се съдеше по звуците, я беше убил. И все пак се съмняваше в това. Тя бе прекалено умна. Сигурно бе предвидила хода му.
А може би не? От друга страна, дали изобщо беше тя? Възможно бе току-що да е застрелял някой злощастен обирджия или доставчик.
Приведе се нисш и се запромъква към входа. Колкото по-близо идваше, толкова повече присвиваше тялото си, а накрая легна на пода и пропълзя последните няколко метра. Спря се, втренчил поглед в тясната пролука на вратата. Налагаше се да я разшири още малко, за да разбере дали на терасата вън лежи тяло – или беше номер.
Той изчака и после, при един нов порив на вятъра, се възползва от възможността да бутне вратата още мъничко, за видимост към терасата.
В същия миг проехтяха два изстрела и куршумите се забиха в дървото едва на сантиметър от главата му, като го посипаха със стружки. Той светкавично се превъртя настрани, а сърцето му бумтеше. Сега вратата бе отворена на една стъпка и всеки порив на вятъра разширяваше пролуката. Тя бе стреляла много ниско, очаквайки, че той ще пълзи. Ако не беше лежал плътно прилепен към пода, изстрелите щяха да го улучат.
Диоген набързо огледа дупките, оставени от нея в дървото. Очевидно се бе сдобила със среднокалибрен полуавтоматик, „Глок“, ако се съдеше по звука. При това бе научила най-малко основните принципи на стрелбата.
Нов, по-силен пристъп на вятъра отвори напълно вратата, тя се тръшна в стената и заскърца пронизително на пантите си. Той бавно се прокрадна надалеч от нея, а после с едно сръчно движение я изрита и затвори, превъртя се в седеж и стреля в ключалката. Докато се изтегляше с претъркаляне, поредният залп проби дупка на сантиметри от ухото му и в кожата му се заби дъжд от тресчици.
Лежеше проснат на пода, задъхан, и чак сега си даде сметка, че затварянето на вратата има сериозен недостатък – залостваше го в къщата като в капан. Не виждаше какво става отвън; нямаше как да предвиди от коя посока ще се появи тя. Макар вилата да бе донякъде подсилена срещу нежелани гости, Диоген не бе сметнал за нужно да поражда излишна подозрителност сред местните, като я обезопасява подобно къщата на Лонг Айлънд: с пистолета си Констанс можеше да строши резето на кой да е прозорец или врата. Не – по-добре щеше да е да се сблъскат отвън, където физическото му превъзходство, майсторството му в стрелбата и отличното му познаване на терена щяха да му осигурят решително преимущество.
Дали изстрелите се бяха чули в селото? Хората можеше да повикат полиция, а това би било неловко. Но дали бяха чули? При вятъра, който идваше откъм морето и виеше сред смокиновите и маслинови горички – да не говорим за неспирното глухо боботене на вулкана, – бе възможно звукът от стрелбата да е останал незабелязан. А колкото до полицията, единственото разследване тази зима се водеше от самотен ръководител на карабинерите, който прекарваше цялото си време в залагания в бара на Фикогранде.
Усети пристъп на гняв, от който ръцете му се разтрепераха. Тя бе нахлула в дома му, в неговата бърлога, в най-сигурното му убежище. Свършено беше: той нямаше къде другаде да отиде, нямаше каква нова самоличност да приеме. Изгонен от тук, Диоген щеше да се принуди да бяга като куче, вечно преследван. Дори и в крайна сметка да успееше да се измъкне, щяха да минат години, докато намери нов безопасен пристан, да измисли и утвърди нов имидж.