Не: трябваше да приключи с това тук и сега.
Прозвучаха три изстрела в бърза последователност и един от капаците на прозорците в къта за закуска се отвори и се блъсна в стената с ужасен трясък. Той скочи и изтича напред приведен, след което се скри зад една полустена, разделяща кухнята от трапезарията. Вятърът виеше през отворения прозорец и удряше капака.
Дали беше влязла вътре?
Той заобиколи пълзешком полустената, скочи и побягна, като междувременно освети с фенерчето си кухнята: нищо. Без да спира да тича се плъзна в трапезарията и се прилепи към стената. Номерът беше да продължава да се движи…
Проехтяха още три изстрела, този път откъм библиотеката, и той можа да чуе как от вятъра започна да се люлее бясно друг капак.
Значи такава беше играта й: да пробива защитата му лека-полека, докато къщата престане да бъде укритие. Но той нямаше да участва в това. Трябваше да вземе инициативата. Той, а не тя щеше да избере терен за последния сблъсък.
Трябваше да излезе – и то не просто навън, а горе в планината. Познаваше всяка извивка от стръмната и опасна пътека. Констанс бе сравнително слаба физически, а след дългото и изтощително преследване щеше да е още по-отслабнала. В планината всички предимства щяха да са на негова страна – включително стрелбата в тъмното. Въпреки това, той си напомни, че я е подценявал на всеки ход. Това не биваше да се случва отново. Бе изправен пред най-целеустремения, а може би и най-смъртоносен съперник в живота си.
Мислите му се върнаха към планината. Древната пътека бе прокарана преди почти три хиляди години от гръцки жреци, които се изкачвали да предложат жертвоприношения на бог Хефест. Някъде към средата пътят се разклоняваше. Една по-нова пътека криволичеше към възвишението на хребета Бастименто. Пътят на древните гърци продължаваше на запад, прокаран още преди векове от Шиара дел Фуоко, легендарния Огнен склон. Това бе непрестанна лавина от нажежени до червено блокове лава, изхвърлени от кратера, които се търкаляха надолу през грамаден пролом, широк километър и половина и сто метра дълбок, за да се разбие накрая в морето в експлозия от пара. Ръбът на скалата беше дяволско, спиращо дъха място, което не приличаше на никое друго на земята, връхлитано от яростни вихри нажежен въздух, изпускани от течащата лава.
Шиара дел Фуоко. Идеално решение на проблема му. Тяло, което пада там, практически би изчезнало.
Излизането от къщата щеше да представлява за него най-уязвимият момент. Но тя не можеше да бъде едновременно навсякъде. И дори да го чакаше, надявайки се да излезе, имаше малък шанс да успее да постигне целта си, ако той продължаваше да се движи в тъмнината. Придобиването на умения за боравене с оръжие на такова ниво отнемаше години.
Диоген се прокрадна пълзешком до страничната врата и спря за миг. После рязко я отвори с ритник и хлътна в тъмнината. Както очакваше, последваха няколко изстрела, които го пропуснаха на милиметри. Той се хвърли на земята и им отговори, пресичайки огъня. След това скочи и спринтира през портала, зави рязко надясно и хукна, а стъпките му вдигаха облаци древна лава по малката уличка, която свързваше пътеката, виеща се към вулкана на Стромболи.
77.
Щом специален агент Пендъргаст скочи от люлеещата се рибарска лодка на кея на Фикогранде, тя се отдалечи, за да се измъкне от силния прилив, който я влачеше към голия бряг. За момент той остана неподвижен върху напукания цимент, загледан в острова. Парчето суша се издигаше стръмно от водата като черна колона срещу тъмното нощно небе, осветена от блестящата четвърт на луната. Той гледаше червеникавата игра на светлините в облаците, закриващи планината, слушаше бученето и тътена на вулкана, примесено с рева на прибоя и воя на вятъра откъм морето.
Стромболи беше малък, кръгъл остров, три километра в диаметър, с конусовидна форма: гол и суров. Дори селцето – шепа варосани къщи, пръснати на километър и половина по протежение на крайбрежната линия – изглеждаха очукани, оглозгани от вятъра и неприветливи.
Пендъргаст вдъхна влажния морски въздух и придърпа по-плътно шлифера около врата си. В далечния край на кея, отвъд тясната улица, успоредна на плажа, се издигаха, сякаш струпани една върху друга грозно измазани постройки: едната както изглежда беше бар, въпреки че избелялата табелка, която се люшкаше на вятъра, отдавна бе останала без електрическо осветление.