Продължаваха да липсват следи от борба.
Той се върна при страничната врата, където карабинерът оглеждаше дупките от куршуми. Полицаят се изправи.
— Това е сцена на престъпление, синьор. Налага се да ви помоля да напуснете.
Пендъргаст излезе на терасата и присви очи по посока на забулената в мъгла планина.
— Онова там пътека ли е? – обърна се той към шофьора, който още стоеше и зяпаше.
— Да, изкачва се по склона, но не може да са тръгнали по нея. Не и през нощта.
Карабинерът се появи миг по-късно с радиостанция в ръка. Търсеше полицейската централа на остров Липари, който се намираше на петнайсетина километра оттук.
Пендъргаст премина през портата и се отправи към края на улицата. По билото на хълма се изкачваше разрушено стълбище, което се свързваше с по-широка, много стара пътека по горния склон. Агентът коленичи и огледа земята с фенерчето си. След миг се изправи, изкачи няколко стъпала и продължи да оглежда.
— Не ходете там, синьор. Много е опасно.
Той коленичи отново. Върху тънкия слой прах, запазен от вятъра благодарение на едно от стъпалата, личеше следа от стъпка – стъпка на малък крак. Отпечатъкът беше пресен.
А там, над него, имаше още един малък отпечатък върху друг по-голям. Диоген, преследван от Констанс.
Пендъргаст се надигна и впери поглед към зашеметяващия стръмен склон на вулкана. Беше толкова тъмен, че не можеше да различи нищо, освен слабото мъждукане на приглушена оранжева светлина около забуления му в облаци връх.
— Пътеката – извика той към полицая. – Стига ли до върха?
— Да, синьор. Но отново повтарям, че е много опасно и става само за експерти катерачи. Мога да ви уверя, че не са тръгнали нагоре. Обадих се на колегите от Липари, но те няма да успеят да дойдат до утре. А може би дори и тогава, като се има предвид времето. Засега не мога да сторя нищо повече, освен да претърся града… където със сигурност са отишли племенницата ви и професорът.
— Няма да ги намерите в града – заяви Пендъргаст, като се обърна и пое по пътеката.
— Синьор! Недейте! Тя води до Шиара дел Фуоко!
Вятърът отнесе гласа на мъжа и Пендъргаст продължи да се катери колкото можеше по-бързо, като в лявата си ръка стискаше фенерчето, а в дясната – пистолета.
78.
Диоген Пендъргаст затича по шибания от вятъра ръкав от лава на две хиляди и петстотин стъпки височина по склона на планината. Вятърът виеше демонично и люлееше гъстите жилави храсти, които поръбваха пътеката. Спря за момент, за да си поеме въздух. Като гледаше надолу едва можеше да различи неясната повърхност на морето, изпъстрена с по-светлосиви къдрици – гребените на вълните. Фарът на Стромболикио се издигаше самотен на своята скала, заобиколен от сивия пръстен на прибоя, като продължаваше да изпраща вечното си безсмислено послание към празното море.
Очите му проследиха пътя на водата към сушата. От наблюдателната си точка имаше изглед към една цяла третина от острова – голямата дъга на бреговата ивица от Пишита до сърповидния плаж под Ле Скиочоле, където морето бушуваше като широка ивица от бяла пяна. Слабите светлинки на селцето потрепваха покрай брега: мръсни, мъждукащи точици, колеблив белег за човешко присъствие в тази негостоприемна земя. Отвъд тях се издигаше масивното тяло на вулкана като чепат дънер на гигантско мангрово дърво, назъбен с успоредни ридове, всеки от които носеше различно име. Сера Адорно, Роиза, Ле Мандре, Рина Гранде. Той се обърна и погледна нагоре. Над него бе надвиснала огромната черна ръка на рида Бастименто, зад който се простираше Шиара дел Фуоко. Хребетът се изкачваше по самото възвишение, което все още бе забулено в препускащи облаци, разцъфващи в мрачния блясък на всяко ново изригване. Гръмовният тътен разтърсваше земята.
Диоген знаеше, че на няколкостотин метра нагоре пътеката се разделя. Лявото разклонение тръгваше на изток и завиваше към кратера, който се намираше върху широките, посипани с вулканичен прах склонове на Лишионе. Дясното, пътят на древните гърци, продължаваше на запад, изкачваше Бастименто и свършваше рязко на мястото, където го пресичаше Шиара дел Фуоко.
Тя би трябвало да е поне на петнайсет-двайсет минути зад него – Диоген се бе напрегнал, докато се катереше с максимална скорост по ронещите се каменни стълби и калдъръмени зигзаги. Физически бе невъзможно да го е следвала плътно. Това му оставяше време да размисли, да планира следващата си стъпка – сега, след като я бе докарал там, където искаше.