Той се отпусна на руините от една зидана стена. Най-очевидният модус операнди на атака би бил засада откъм почти непроходимия храсталак, който растеше от двете страни на утъпканото пространство. Щеше да е просто: можеше да се скрие сред клоните, да речем на някой от зигзагообразните завои, и да стреля към нея, докато се изкачваше. Но този замисъл имаше големия недостатък да е много предсказуем – тя със сигурност щеше да го очаква. А и храстите бяха толкова гъсти, че Диоген се чудеше дали изобщо би могъл да се вмъкне, без да остави огромна дупка след себе си, или най-малкото доста отявлени знаци за едно наблюдателно око – а тя имаше адски наблюдателно око.
От друга страна Констанс не познаваше пътеката – нямаше откъде да я познава. Бе пристигнала на острова и бе дошла право във вилата му. Никаква карта не можеше да пресъздаде колко стръмен, опасен и неравен е теренът. Точно под разклонението пътеката извиваше близо под една скала от втвърдена лава, заобикаляше, след което минаваше отгоре. На това място бе невъзможно да се отклониш от пътя, тъй като около него имаше само други назъбени ридове. Ако я изчакаше там, щеше да й се наложи да мине точно под него. Просто не съществуваше друго място, откъдето да го доближи. А тъй като не познаваше местността, тя не би могла да заподозре този триста и шейсетградусов спираловиден завой.
Да. Това щеше да свърши отлична работа.
Той продължи да се изкачва и след десет минути се озова на уреченото място. Но докато се оглеждаше за скривалище, забеляза, че му се открива дори по-добра позиция – всъщност почти перфектна. Изкачвайки се, Констанс щеше да види скалата и би могла да очаква нападение оттам. Но доста преди самата скала имаше друго подходящо място за засада – в дълбоките сенки под нея, полускрито от камъни – което изглеждаше много по-коварно; впрочем то бе напълно невидимо, ако човек се движеше в далечния край на пътеката.
С неизразимо чувство на облекчение, че всичко скоро ще приключи, Диоген внимателно зае позиция в сянката на завоя и се подготви за чакане. Всичко се нареждаше прекрасно: дълбокият мрак на нощта и естествените клопки на терена създаваха впечатление, че в скалите, зад които се бе спотаил, въобще няма пролука. След около четвърт час тя щеше да се появи. Щом я убиеше, щеше да хвърли тялото й в Шиара, където то щеше да изчезне завинаги. А той отново щеше да е свободен.
Петнайсетте минути, които последваха, бяха най-дългите в живота му. Когато се проточиха до двайсет, той почувства нарастващо безпокойство. Отминаха двайсет и пет минути… трийсет…
В ума му препускаха какви ли не предположения. Нямаше откъде Констанс да знае, че той е там. Диоген беше сигурен, че не е имало начин тя да усети присъствието му.
Можеше да се е объркало нещо друго.
Дали не беше твърде слаба, за да се изкачи толкова високо в планината? Беше допуснал, че омразата й ще я пренесе далеч отвъд границата на нормалното изтощение. Но все пак тя бе просто човек; и за нея съществуваше критична точка. Следваше го от дни, без почти да яде или спи. Отгоре на това сигурно бе загубила доста кръв. Да изкачи след всички тези преживявания три хиляди стъпки непознат и изключително опасен участък през нощта… Може би просто не беше успяла. А може би беше ранена? Полуразрушената камениста пътека беше осеяна с ерозирали блокове, а най-стръмните й части – там, където древните бяха построили стъпала – бяха хлъзгави от чакъла и представляваха истински смъртоносен капан.
Смъртоносен капан. Беше напълно възможно, всъщност дори вероятно, тя да се е подхлъзнала и ударила; да е паднала и да си е изкълчила глезена; може би дори бе мъртва. Дали имаше фенерче? Той се съмняваше в това.
Погледна часовника си: до този момент бяха отминали трийсет и пет минути. Чудеше се какво да прави. Измежду всички възможности най-правдоподобната беше тя да се е наранила. Би могъл да се върне по пътеката и лично да провери. Ако Констанс лежеше със счупен глезен или береше душа от изтощение, убийството й нямаше да е трудно…
Диоген се спря. Не. Това не вършеше работа. Възможно беше такъв да е нейният план: да го накара да повярва, че е пострадала, да го примами обратно долу – след което да го причака от засада. По лицето му премина горчива усмивка. Точно така беше, нали? Дебнеше го, чакайки да слезе. Но той нямаше да попадне в капана. Сам щеше да я причака. Накрая ненавистта й щеше да я принуди да дойде.
Изтекоха още десет минути и той отново бе обладан от съмнения. Ами ако се наложеше да я чака цяла нощ? Ами ако тя отказваше да пренесе битката в планинския терен? Ако се бе върнала в града и сега планираше нещо ново? Ако се беше обадила на полицията?