Мисълта, че кошмарът може да продължи, му се видя непоносима. Това не биваше да се проточва повече. Трябваше да свърши още тази нощ. Ако Констанс не дойдеше при него, Диоген щеше да ускори процеса, като отиде при нея.
Но как!
Лежеше на твърдата земя, взрян в мрака, а възбудата му растеше. Опитваше се да мисли като нея, да предугади как би постъпила. Не можеше да си позволи да я подцени отново.
Излизам от къщата и се затичвам по планинската пътека. Тя стои и се пита дали да ме последва. Какво ще направи? Констанс знаеше, че той ще продължи да се изкачва; знаеше, че ще я причака, че възнамерява да се сблъска с нея в свои води, по своите правила.
Какво ще направи?
Отговорът го осени внезапно: тя щеше да намери друг маршрут. По-кратък. И да му отреже пътя. Но, разбира се, друг маршрут не съществуваше…
Диоген почувства как кожата на врата му внезапно настръхва: изведнъж си припомни една стара история, която знаеше от разказите на местните. През осемнайсети век сарацините нападнали Стромболи. Излезли на сушата при Петрузо, скалисто заливче от другата страна на острова, и извършили дързък и опасен преход, за който се наложило да изкачат единия склон на вулкана и да се спуснат по другия. Но те не поели по гръцката пътека – прокарали своя собствена, за да могат да нападнат селото от неочаквана посока.
Дали тя бе тръгнала по сарацинската пътека?
Умът му работеше трескаво. Не беше обърнал внимание на историята, приемайки я за поредната колоритна легенда, една от многото, които се свързваха с острова. Дали някой днес изобщо знаеше къде води пътеката? Дали все още съществуваше? И как би могла Констанс да научи за нея? Вероятно в целия свят имаше не повече от половин дузина души, които знаеха маршрута.
Той изруга гневно и напрегна мозък в опит да си спомни още някой детайл. Къде водеше сарацинският път?
В легендата сякаш се споменаваше нещо за това как сарацините загубили част от хората си във Фило дел Фуоко, тясна клисура, която се отцепваше от Шиара. Ако случаят бе такъв, то пътеката би трябвало да се движи по ръба на Шиара през целия участък надолу към хребета Бастименто – или нагоре по него, както можеше да се окаже…
Той се изправи рязко. Знаеше – знаеше! – че Констанс е направила точно това. Тя беше изкусен разузнавач; явно се бе докопала до някой стар атлас на острова. После го бе проучила и запаметила. Бе измъкнала Диоген от дома му като язовец от дупката му и го беше подмамила да тръгне по по-познатата пътека. Позволи му през цялото време да си мисли, че осъществява неговия план… А докато той е потривал ръце, тя е поела на запад и е хванала тайната пътека, отрязвайки пътя му. А той седеше в засада и губеше една след друга ценните минути. Сега тя се намираше над него. Чакаше го.
По челото му изби студена пот. Вече виждаше невероятната прецизност на плана й. Констанс бе преценила всичко предварително. Очаквала бе той да избяга от къщата и да хукне по пътеката. Очаквала бе той да спре някъде по пътя и да я дебне от засада, давайки на нея – по-слабата – цялото време, от което се нуждаеше, за да се изкачи по сарацинската пътека до рида Бастименто…
Той замръзна, обхванат от ужас, а очите му се фокусираха на големия черен зъбер над него. Облаците се кълбяха около върха, планината стенеше и потръпваше при всяко изригване – после облаците се разделиха, разкривайки хребета за сиянието на изтичащата лава… И в този момент той зърна на фона на ужасното трептящо зарево една облечена в бяло фигура, която танцуваше… Въпреки воя на вятъра и грохота на планината, Диоген бе сигурен, че чува зловещ, вманиачен кикот, който се носи към него…
В пристъп на ярост насочи пистолета си и започна да стреля, а искрите го заслепяваха. След миг изруга и смъкна пистолета; сърцето му биеше диво. Ридът беше гол, силуетът го нямаше.
Сега или никога. Краят приближаваше. Той се затича с всички сили по пътеката, знаейки, че Констанс никога няма да успее да го улучи в тъмното. Разклонението се намираше точно пред него. Дясната му част бе препречена от ограда. Ръждивата тел звънтеше под поривите на вятъра и клатеше оглозганата от бурите табела, на която се четеше:
Той прескочи оградата и продължи по старата пътека към върха на хребета Бастименто. Съществуваше само един възможен изход. Единият от двама им щеше да се спусне обратно по склона; другият щеше да загине в Шиара.