И после, сред тишина по-страшна от всякакъв вик, те изчезнаха.
Пендъргаст се спусна към ръба, а поривът на вятъра почти го повали. Падна на колене, заслони очи с ръка и се опита да надзърне в пропастта. На хиляди стъпки под него се въртяха и подскачаха като камъчета втвърдени блокове мътночервена лава с големината на къщи и вдигаха облаци оранжеви искри, а вятърът пищеше подобно риданията на обречените. Пендъргаст остана коленичил, шибащият вятър изтръгваше сълзи от очите му.
Едва разбираше какво е видял. За него бе невероятно, невъзможно това, че Констанс – закриляната, крехка, объркана Констанс – е могла да преследва брат му до самия край на земята, да го доведе до този вулкан и да се хвърли вътре заедно с него…
Пендъргаст свирепо изтри очи и направи втори опит да погледне в адската бездна с нищожната надежда, че нещо, каквото и да е, може да е останало – и там, на по-малко от две стъпки под него, той съзря ръка, цялата обляна в кръв, която се бе вкопчила в една малка издатина на скалата с почти свръхчовешка сила.
Диоген.
Сега Пендъргаст чу гласа на Д’Агоста в главата си: Ти осъзнаваш, че има само един начин да се погрижиш за Диоген. Когато моментът настъпи…
Без да се поколебае, агентът се надвеси надолу, за да спаси брат си, сграбчи китката му с едната си ръка и стисна предмишницата му с другата. С мощен напън той се оттласна назад, като го теглеше нагоре и надалеч от гърлото на ада. Над ръба на скалата се появи едно изранено, диво лице – не това на брат му, а на Констанс Грийн.
Секунди по-късно той вече я бе издърпал на безопасно място. Тя се превъртя по гръб, гърдите й се надигаха бързо, ръцете й лежаха разперени, а парцаливата й бяла рокля плющеше на вятъра.
Пендъргаст се наведе над нея.
— Диоген…? – успя да попита той.
— Него вече го няма! — От окървавените й устни се откъсна къс смях, мигновено погълнат от вятъра.
80.
Чакалнята към стая за изслушване „Б“ се състоеше от импровизирана сбирка пейки от времето на седемдесетте, които очертаваха безличен коридор на двайсет и първия етаж на площад „Полиция“ № 1. Д’Агоста седеше на една от тези пейки и вдишваше спарения въздух: смесената миризма на белина и амоняк от мъжката тоалетна; стар парфюм; пот; застоял цигарен дим, който се бе просмукал в стените така дълбоко, че винаги щеше да лъха. Но над всичко се открояваше парливият, вездесъщ дъх на страх.
Страхът обаче бе последното нещо, което занимаваше собствения му мозък. Д’Агоста щеше да бъде подложен на официално дисциплинарно изслушване, от което щеше да се реши дали някога отново ще може да работи в сферата на реда и единственото, което чувстваше, беше празнота и умора. Това изпитание висеше от месеци над главата му като Дамоклев меч и сега, за добро или за лошо, бе на път да свърши.
До него на пейката се премести Томас Шолдърс, неговият определен от профсъюзите адвокат.
— Нещо друго, което би искал да прегледаме за последен път? – попита го той с тънък треперлив глас. – Свидетелското ти показание или пък вероятната им линия на разпит?
Д’Агоста поклати глава.
— Нищо повече, благодаря.
— Адвокатът на отдела представя случая от страната на НПУ. Можем да открием пукнатини в позицията му. Кагелман е упорит, но справедлив. Той е от старата школа. Най-добрата стратегия е да играеш честно: без извъртания, без лъжи. Отговаряй на въпросите просто с „да“ или „не“, не говори, ако не те питат. Представи се както говорихме – добро ченге, попаднало в лоша ситуация, което прави всичко според силите си, за да се увери, че справедливостта тържествува. Ако можем да се задържим в тази плоскост – аз съм сдържан оптимист.
Сдържан оптимист. Дали бяха изречени от пилот на самолет, хирург или от собствения ти адвокат, думите не звучаха особено окуражаващо.
Той си помисли за онзи съдбоносен есенен ден, когато се натъкна на Пендъргаст, който хранеше патиците с хляб в имението „Гроув“. Беше само преди шест месеца, но какво дълго, странно приключение бе последвало…
— Държиш ли се? – попита Шолдърс.
Д’Агоста погледна часовника си.
— Просто ми се иска това проклето нещо вече да е свършило. Уморих се да седя тук и да чакам секирата да се стовари.
— Не трябва да мислиш за това по такъв начин, лейтенант. Дисциплинарното изслушване не е по-различно от всеки друг съдебен процес, в който и да е американски съд. Ти си невинен до доказване на противното.
Д’Агоста въздъхна и се намести неспокойно. В този момент зърна капитан Лора Хейуърд, която се движеше по оживения коридор.