— Е какво, Глен – подзе Хейуърд. – Нима не искаш най-доброто за Вини?
Сега беше ред на Сингълтън да се изчерви.
— Разбира се, че искам. Всъщност точно затова съм тук – за да обърна внимание на прокурора, че по случая има развитие. Просто не бихме искали да си помислят, че си повлияна.
— Твърде късно е за това – рече тя бързо. – Вече съм повлияна.
След което съвсем преднамерено стисна ръката на Д’Агоста в своята.
Сингълтън ги гледа известно време. Отвори уста, после я затвори, неспособен да каже нещо. Накрая дари Д’Агоста с неочаквана усмивка и сложи ръка на рамото му.
— Ще се видим в съда, лейтенант – каза той и наблегна специално на думата „лейтенант“. После се обърна и си тръгна.
— Какво трябваше да означава това? – попита Д’Агоста.
— Доколкото познавам Глен – смятам, че имаш приятел в съда.
Д’Агоста отново усети, че пулсът му се ускорява. Въпреки предстоящото изпитание той внезапно се почувства абсурдно щастлив. Сякаш току-що някой бе вдигнал огромна тежест от плещите му: тежест, която не бе осъзнавал напълно, че носи.
Той рязко се обърна към Хейуърд.
— Чуй, Лора…
— Не. Ти ме чуй. – Тя хвана и другата му ръка и я стисна леко. – Няма значение какво ще стане в онази зала. Разбираш ли, Вини? Защото каквото и да се случи, се случва и на двама ни. Ще преминем през това заедно.
Той преглътна.
— Обичам те, Лора Хейуърд.
В този момент вратата на съдебната зала се отвори и приставът извика името му. Томас Шолдърс стана от пейката, улови погледа на Д’Агоста и кимна.
Хейуърд стисна ръката му още веднъж.
— Хайде, момче – рече тя усмихнато. – Време е за шоу.
81.
Следобедното слънце обрамчваше с бронзов контур хълмовете на долината Хъдсън и превръщаше широката, бавна река в брилянтен аквамарин. Горите, които покриваха планината Шугърлоуф и хребета Брейкнек започваха да се разлистват и цялата местност полека се загръщаше в ефирна пролетна мантия.
Нора Кели седеше на просторната веранда на клиника „Фивършам“, откъдето се откриваше гледка към Колд Спринг, към река Хъдсън и червените тухлени сгради на Уест Пойнт отвъд нея. Съпругът на Нора нервно крачеше напред-назад, от време на време хвърляше поглед към алеята, а друг път измерваше с очи елегантния силует на частната болница.
— Чувствам се адски неспокоен от това, че съм отново тук – възропта той. – Знаеш, Нора, не съм стъпвал на това място откакто самият аз бях пациент. Мили боже. Не знам дали съм ти казвал, но когато се смени времето, понякога усещам болка в гърба, там където Хирурга…
— Казвал си ми, Бил – прекъсна го тя с театрално отегчение. – Много пъти.
Изтрака брава, чу се тихо поскърцване на панти и вратата на верандата се открехна. Една медицинска сестра със снежнобяла престилка подаде глава.
— Вече може да влезете. Тя ви чака в западната зала за посетители.
Нора и Смитбак последваха сестрата в сградата и надолу по един дълъг коридор.
— Как е тя? – попита Смитбак.
— Много по-добре, слава богу. Всички толкова се тревожехме за нея – такова мило същество е. Но сега с всеки ден се подобрява. Въпреки това се уморява лесно; ще трябва да ограничите посещението си до петнайсет минути.
— Милото същество – прошепна Смитбак в ухото на жена си. Тя шеговито го сръга в ребрата.
Западната зала за посетители беше просторна полукръгла стая, която напомняше на хижа: полирани греди на тавана, борова ламперия, мебели от бяла бреза. По стените висяха горски пейзажи с маслени бои, а в широката зидана камина играеха весели пламъци.
А там, в средата на помещението, седеше Магро Грийн.
— Марго – произнесе Нора и се спря, почти без да смее да продължи. Чу как Смитбак рязко си поема дъх до нея.
Тази Марго Грийн, която стоеше пред тях, бе същинска сянка на енергичната жена, която беше и академична съперничка, и нейна близка приятелка от музея. Тя беше плашещо слаба, а под бледата й кожа вените изпъкваха като под хартия. Движенията й бяха бавни и обмислени като на човек, който отдавна не е използвал крайниците си. И при все това кестенявата й коса имаше богат и блестящ цвят, а в очите й просветваше същият жив пламък, който Нора помнеше. Диоген Пендъргаст бе пратил тази жена в мрачни и опасни предели – почти беше отнел живота й, – но сега тя се завръщаше.
— Здравейте и двамата – рече Марго с тънък, уморен глас. – Какъв ден е днес?
— Събота – отвърна Нора. – Дванайсети април.
— О, чудесно! Надявах се все още да е събота. – Тя се усмихна.
Сестрата влезе и се засуети около Марго, като я нагласи по-удобно в инвалидния стол. После прекоси стаята, дърпаше завеси и разпухкваше възглавници, преди да ги остави отново сами. В стаята влязоха ярки слънчеви лъчи и светлината обля главата и раменете на Марго, позлатявайки я като ангел. Какъвто, помисли си Нора, тя в някакъв смисъл беше: бе стигнала на границата със смъртта, благодарение на необичайния коктейл от отрови, който Диоген й бе поднасял.