— Всъщност не – отвърна Нора. – Изчезна веднага след това. Никой не го е виждал или чувал.
— Сериозно? Колко странно.
— Да, така е – кимна Нора. – Странно е наистина.
82.
В края на май на остров Капрая двама души – един мъж и една жена – седяха на терасата на спретната варосана къща с изглед към Средиземно море. Терасата се надвесваше над ръба на скалата, а отдолу прибоят пълзеше около колоните от черен вулканичен камък и се къдреше в пенести пръстени. Нататък се простираше лазурносиня шир, докъдето поглед стига.
На терасата имаше маса от потъмняло дърво, върху която бе наредена проста трапеза: питка хляб от грубо брашно, чиния с тънки резени филе, бутилка зехтин и блюдо с маслини, чаши бяло вино. Уханието на цъфтящи лимони изпълваше въздуха, смесвайки се с дъха на див розмарин и морска сол. По хълма над къщата редици лози протягаха зелени мустачки. Единственият звук бе далечният крясък на гларусите и бриза, който шумолеше през листата на пурпурната бугенвилея.
Двамата седяха, отпиваха вино и говореха тихо. Дрехите, които жената носеше – изтъркани панталони и стара работна риза – бяха в контраст с изящно изваяните й черти и лъскавата махагонова коса, която се сипеше по гърба й. Облеклото на мъжа бе толкова официално, колкото това на жената бе небрежно: черен костюм с италианска кройка, ослепително бяла риза и вратовръзка в ненатрапчиви цветове.
Събеседниците наблюдаваха трета личност – красива млада жена в бледожълта рокля, която безцелно се разхождаше из маслиновата горичка край лозето. От време на време тя се спираше да откъсне някое цвете, а после продължаваше нататък, като го въртеше в ръцете си и разсеяно късаше листенцата му.
— Мисля, че вече разбирам всичко – казваше жената на терасата. – С изключение на едно нещо, което така и не ми обясни: как, за бога, успя да махнеш GPS-гривната, без да задействаш алармата?
Мъжът махна с ръка.
— Детска игра. В пластмасовия маншет имаше жица, свързана в електрическа верига. Замисълът е, че ако някой се опита да свали маншета, ще трябва да пререже жицата, като по този начин прекъсне веригата и включи алармата.
— И какво направи ти?
— Остъргах пластмасовото покритие на две места по продължение на веригата, за да оголя жицата. После свързах двата края на друга жица към всяко от местата, срязах гривната по средата и я свалих. Елементарно, скъпа ми Виола.
— Ах, Je vois! Но откъде се сдоби с допълнителната жица?
— Направих си я с помощта на станиолче от дъвка. За жалост ми се наложи да сдъвча дъвката, тъй като тя ми трябваше, за да прикрепя жицата.
— Ами дъвката? Нея пък откъде я взе?
— От моя познат от съседната килия, един извънредно талантлив млад мъж, който откри пред мен цял един нов свят – този на ритмиката и перкусиите. Той ми даде едно от безценните му пакетчета дъвка в замяна на малка услуга, която му бях направил.
— Каква?
— Слушах.
Жената се усмихна.
— Стори добро, пък го хвърли на боклука.
— Нещо такова.
— Като заговорихме за затвора, не мога да ти опиша колко се развълнувах като получих телеграмата ти. Страхувах се, че в следващите сто години няма да те пуснат да излезеш от страната.
— Диоген остави достатъчно доказателства в куфарчето си, за да бъда оневинен за убийствата. Така се оказах извършител само на три по-съществени престъпления: кражбата на Сърцето на Луцифер, отвличането на гемолога Каплан и бягството от затвора. Нито музеят, нито Каплан си дадоха труд да повдигат обвинения. Що се отнася до затвора, повече от всичко биха искали да забравят, че охранителната им система не се е оказала безгрешна. Така че, ето ме тук. – Той замълча за момент и отпи глътка от виното си. – Което ме довежда до един въпрос, който аз искам да ти задам. Как така не разпозна в Менцес брат ми? И преди си го виждала дегизиран.
— И аз съм се питала – отвърна Виола. – Видях го в амплоато на две различни личности, но нито едната не беше тази на Менцес.
Последва тишина. Погледът на Виола отново се отклони към младата жена в маслиновата горичка.
— Тя е твърде необичайна девойка.
— Така е – отвърна мъжът. – По-необичайна, отколкото изобщо би могла да си представиш.
Те продължиха да я наблюдават как безцелно се разхожда сред възлестите дръвчета, подобно призрак, който не намира покой.
— Как ти стана повереница?
— Това е дълга и твърде заплетена история, Виола. Някой ден ще ти я разкажа – обещавам.
Жената се усмихна и отпи от виното си. За известно време над тях отново се възцари тишина.