— Ако не спреш да се обаждаш, се прибирам вкъщи.
— Хайде, скъпа! Само още едно обаждане, след което тръгваме към кафе „Ретълснейк“ за вечеря. Но трябва да се обадя сега, минава пет и се налага да хвана хората, преди да са си тръгнали.
Той бързо позвъни на „Справки“, записа някакъв номер и го набра.
— Министерството на здравеопазването ли е?
След като го прехвърлиха през няколко линии, най-сетне откри лабораторията, която искаше.
— Лаборатория за изследване на обществено опасни вещества.
— С кого разговарям?
— Ричард. А аз с кого разговарям?
— Здрасти, Ричард, обажда се Бил Смитбак от „Таймс“. Ти ли си на смяна?
— В момента, да. Шефката тъкмо си тръгна.
— Късметлия. Може ли да задам няколко въпроса?
— Казахте, че сте репортер?
— Точно така.
— Ами давайте.
— Това е лабораторията, която изследва съдържанието на онзи пакет от музея тази сутрин, нали?
— Определено.
— Какво имаше в него?
Смитбак чу изсумтяване.
— Диамантен пясък.
— Не корунд?
— Не. Диаманти.
— Лично ли изследва пясъка?
— Аха.
— И как изглеждаше?
— На пръв поглед като торба с кафяв пясък.
Смитбак се замисли за момент.
— Как установихте, че е тъкмо диамантен пясък?
— По индекса на пречупване на частиците.
— Ясно. И не може да се сбърка с корунд?
— Няма начин.
— Предполагам, че си го изследвал и под микроскоп?
— Да.
— Как изглеждаше?
— Беше красиво, като калейдоскоп от цветни кристалчета.
Смитбак усети странен гъдел в съзнанието си.
— Цветни? Какво искаш да кажеш?
— Всички цветове на дъгата. Честно казано, не предполагах, че диамантеният пясък е толкова красив.
— Не ти ли се видя странно?
— Много неща, които изглеждат грозни за човешкото око се оказват красиви под микроскоп. Като хлебната плесен, например – а защо не и пясък?
— Но ти каза, че пясъкът е изглеждал кафяв?
— Само когато частичките са смесени заедно.
— Разбирам. Какво направихте с пакета?
— Изпратихме го обратно в музея и ги успокоихме, че е било фалшива тревога.
— Благодаря.
Смитбак бавно затвори телефона. Невъзможно. Просто не можеше да бъде.
Вдигна поглед. Нора го гледаше, а раздразнението бе ясно изписано по лицето й. Той се наведе и хвана ръката й.
— Наистина съжалявам, но се налага да проведа още един разговор.
Тя скръсти ръце.
— А аз си мислех, че ще прекараме една приятна вечер заедно.
— Едно обаждане. Моля те. Ще дам и на теб да слушаш. Повярвай ми, ще бъде интересно.
Бузите на Нора поруменяха. Смитбак добре познаваше този поглед: жена му бе готова да кипне всеки момент.
Бързо набра номера на музея отново и включи на микрофон.
— Д-р Шерман?
— Да.
— Отново се обажда Смитбак от „Таймс“.
— Господин Смитбак – прозвуча резкият отговор, – вече ви казах всичко, което знам. А сега, ако обичате… Имам да хващам влак.
— Знам, че това, което е пристигнало в музея тази сутрин, не е било корундов пясък.
Тишина.
— Знам точно какво е било.
Още по-дълбока тишина.
— Диамантената колекция на музея.
В последвалата оглушителна тишина Нора го изгледа остро.
— Д-р Шерман, тръгвам към музея, за да говоря с вас. Ако д-р Колъпи все още е наоколо, ще бъде разумно да не си тръгва. Или поне да е откриваем по телефона. Нямам представа какво сте казали на колегата Хариман, но на мен няма да можете да пробутате същите глупости. Достатъчно лошо е, че музеят допусна диамантената му колекция – най-ценната в света – да бъде задигната. Убеден съм, че Бордът на управителите не би искал следващ скандал след разкритието, че същата тази диамантена сбирка е била превърната в обикновен индустриален диамантен прах. Изяснихме ли се, д-р Шерман?
Гласът, който най-сетне долетя отсреща, беше много слаб и треперлив.
— Не сме се опитвали да прикрием нищо, уверявам ви. Беше просто….ъ-ъ-ъ… малка отсрочка на изявлението.
— Ще бъда при вас до десет минути. Не ходете никъде.
Смитбак незабавно се обади до редактора си в „Таймс“.
— Фентън? Нали се сещаш за статията за антракса в музея, която Брайс Хариман пусна? По-добре зарежи тая работа. Имам истинската история и е направо взривоопасна. Запази ми заглавната страница.
Той затвори телефона и погледна към Нора. Вече не беше бясна. Беше побледняла.
— Диоген Пендъргаст? – прошепна тя. – Унищожил е диамантите?
Смитбак кимна.
— Но защо?
— Това е много добър въпрос, Нора. Но сега, скъпа, с хиляди извинения и дългът за една вечеря в кафе „Ретълснейк“ – налага се да вървя. Трябва да проведа няколко интервюта и да напиша статия до полунощ, ако искам да излезе в националното издание. Наистина много, много съжалявам. Не стой будна да ме чакаш. – Той се надигна и я целуна.