Той отмести поглед и остана смълчан, докато колата спря не точно пред хотела, а на стотина метра надолу по улицата.
— Уил трябва вече да е пристигнал — каза Ин, докато отваряше вратата. — Почакай в таксито, ще ида да проверя.
Вместо да слезе от колата, той се спря и се загледа към входа. Проследих погледа му и аз самият погледнах в тази посока. Улицата бе пълна с тибетци, които се разхождаха, и неколцина туристи, но всичко изглеждаше съвсем обичайно. В този момент погледът ми се спря на един нисичък китаец, който стоеше близо до ъгъла на сградата. Държеше в ръка някакъв вестник, но погледът му внимателно следеше всичко наоколо.
Ин погледна към колите, паркирани на тротоара на отсрещната страна на улицата. Погледът му спря на една стара кафява лимузина, в която седяха няколко мъже, облечени в костюми.
Ин каза нещо на таксиметровия шофьор, който ни погледна нервно в задното огледало и потегли към следващата пресечка. Докато пътувахме, Ин се приведе така, че да не се забелязва от мъжете в колата.
— Какво става? — попитах аз.
Ин пренебрегна въпроса ми и само каза на шофьора да свие вляво и да продължи към центъра на града. Хванах го за ръката.
— Ин, кажи ми какво става, кои са онези мъже?
— Не зная — каза той. — Но Уил не е там. Има едно друго място, където трябва, според мен, да отидем. Внимателно гледай дали не ни следят.
Аз се обърнах назад, докато Ин даде на таксиметровия шофьор още някои указания. Няколко коли приближаваха зад нас, но след това се отклониха. Нямаше и следа от кафявата лимузина.
— Има ли някой зад нас? — попита Ин и се обърна сам да провери.
— Струва ми се, че не — отвърнах аз.
Отново се канех да запитам Ин какво става, когато забелязах, че ръцете му треперят. Вгледах се в лицето му. Беше пребледнял и покрит с пот. Дадох си сметка, че е много уплашен. Видът му беше такъв, че тръпки страх преминаха по цялото ми тяло.
Преди да мога да изрека каквото и да било, Ин посочи на таксиметровия шофьор място, където да паркира и ме изтласка вън от колата заедно с багажа ми, като ме поведе надолу в една странична улица и после свърна по тясна алея. След като вървяхме около стотина фута, облегнахме се на стената на една сграда и изчакахме няколо минути с очи, приковани към улицата, от която току-що бяхме свърнали насам. Никой от нас не каза нито дума.
Когато се уверихме, че не ни следят, Ин продължи надолу по алеята до следващата сграда и почука няколко пътя. Никой не отговори, но ключът на вратата мистериозно се превъртя отвътре.
— Почакай ме тук — каза Ин, докато отваряше вратата. — Скоро ще се върна.
Той мълчаливо влезе в сградата и затвори вратата. Когато чух, че тя се заключва, бях обхванат отново от паника. „Ами сега?“, помислих си. Ин беше уплашен. Дали не ме бе изоставил тук? Загледах се надолу отвъд алеята към многолюдната улица. Точно от това най-много се страхувах. Явно някой търсеше Ин и може би също и Уил. Нямах никаква представа в какво съм въвлечен.
А може би най-добре е Ин наистина да изчезне, помислих си. Така ще мога да побегна обратно по улицата и да се скрия сред тълпите от хора, докато намеря обратния път за летището. Какво друго бих могъл да сторя освен да се върна у дома? Нямаше да ми тежи никаква отговорност да търся Уил или да правя каквото и да било друго в това злощастно приключение.
Вратата внезапно се отвори, Ин се промъкна и излезе навън и вратата бързо отново се заключи.
— Уил е оставил бележка — каза Ин. — Хайде да вървим.
Продължихме още известно време надолу по алеята и се скрихме между два големи варела за смет, където Ин отвори плика и извади бележката. Наблюдавах го, докато четеше. Лицето му като че ли още повече пребледня. Когато свърши, той ми подаде бележката.
— Какво пише? — попитах аз, като я взех от ръката му. Разпознах почерка на Уил, докато четях:
Ин, убеден съм, че ни е позволено да влезем в Шамбала, но аз трябва да отида пръв. Изключително важно е да преведеш нашия американски приятел колкото се може по-близо. Знаеш, че дакините ще те водят по пътя.
Уил
Погледнах Ин, който отвърна на погледа ми и после се извърна настрани.
— Какво означава това „позволено ни е да влезем в Шамбала“? Може би има предвид това във фигуративен смисъл? Нали не си мисли, че Шамбала е реално място?
Ин гледаше към земята.
— Разбира се, че Уил смята Шамбала за реално място — промълви той.
— Ами ти? — попитах аз.
Той извърна поглед встрани. Изглеждаше така, сякаш бе понесъл на плещите си целия товар на света.
— Да… да… — каза той, — само че е невъзможно за повечето от хората дори да си представят това, а още по-малко пък да проникнат там. Ти и аз със сигурност не можем…