— Това ли е къщата на лама Ригден? — попитах аз.
— Не, разбира се, че не — отвърна Ин. — Аз познавам хората тук. Можем да вземем малко храна и гориво, защото ще са ни нужни. Веднага ще се върна.
Загледах се след Ин, който се изкачи по широките стъпала и почука на вратата. Възрастна тибетка излезе и веднага се хвърли в прегръдките на Ин. Той посочи към мен усмихнат и каза нещо, което не можах да разбера. Махна ми и аз излязох от колата и влязох в къщата.
Малко след това се чу слаб шум на спирачки на кола отвън. Ин скочи, прекоси стаята и дръпна завесите, за да погледне. Аз застанах точно зад него. В мрака успях да зърна само една черна кола без номера, спряла от едната страна на пътя на стотина метра от нас на разнебитеното платно.
— Кой е това? — попитах.
— Не зная — отвърна Ин. — Бързо излез и внеси багажа.
Погледнах го въпросително.
— Всичко е наред — успокои ме той, — иди да вземеш багажа, но побързай.
Излязох и отидох до джипа, опитвайки се да не поглеждам към колата в далечината. Пресегнах се през отворения прозорец, взех си чантата и торбата на Ин и бързо влязох обратно в къщата. Ин гледаше през прозореца.
— О, Господи — внезапно прошепна той, — те идват.
Фаровете на колата ослепително блестяха в прозореца, докато колата се насочи към къщата. Ин взе своята торба в една ръка и ме поведе през задната врата в мрака.
— Трябва да минем по този път — викна ми Ин и ме поведе по една пътека към група от каменливи хълмове. Погледнах назад към къщата и за мой ужас видях как цивилни агенти излизат от колата и обкръжават дома. Една друга кола, която дори не бяхме забелязали, обиколи къщата от другата страна и още няколко души изскочиха от нея и започнаха да тичат по склона вдясно от нас. Знаех, че ако продължим да вървим в посоката, в която бяхме тръгнали, те щяха да се изпречат на пътя ни само след минути.
— Почакай, Ин — прошепнах му аз. — Те ще ни изпреварят.
Той спря и приближи лице до моето в мрака.
— Свърни вляво — каза ми. — Ще минем покрай тях. Още докато говореше, аз забелязах как и другите агенти бягат в същата посока. Ако продължим да вървим по пътя, посочен от Ин, те щяха със сигурност да ни видят.
Отправих поглед към най-стръмната част на склона. Нещо привлече погледа ми: една смътна следа се очертаваше видимо по-светла.
— Не, ще трябва да тръгнем право нагоре — инстинктивно казах аз и се насочих в тази посока. Ин ме последва първоначално бавно, после забърза след мен. Едва си проправяхме път между камъните, докато агентите приближаваха отдясно.
На върха на хълма един агент, изглежда, беше ни изпреварил и стоеше изправен между два огромни камъка. Цялата околност покрай нас продължаваше да бъде осезаемо по-светла. Мъжът беше на не повече от тридесет фута разстояние и гледаше в посока, в която ясно можеше да ни види. И в този момент, както приближаваше границата на това леко озарение, само секунди преди да ни забележи, той рязко спря, пак тръгна напред, после спря отново, сякаш изведнъж му беше хрумнало нещо друго и без повече колебание се обърна назад и побягна надолу по хълма.
Само след няколко мига аз попитах шепнешком Ин дали смята, че агентът ни е видял.
— Не — отвърна Ин, — струва ми се, че не. Хайде. Изкачвахме се нагоре по хълма още около десет минути преди да спрем на една скална урва, за да погледнем назад към къщата. Виждаха се още повече полицейски коли, които се изкачваха нагоре по пътя. Една от тях бе по-стар модел с мигаща червена светлина. Тази гледка ме изпълни с ужасен страх. Не можеше да има никакво съмнение вече, че тези хора ни преследват.
Ин гледаше с тревога към къщата и ръцете му отново се бяха разтреперили.
— Какво ще сторят на твоята приятелка? — попитах ужасен от онова, което той би могъл да ми отговори.
Ин ме погледна със сълзи и ярост в очите и после ме поведе нагоре по хълма.
Вървяхме още няколко часа, като си проправяхме път на светлината на четвъртината луна, която от време на време се затъмняваше от облаци. Искаше ми се да разпитам Ин за легендите, за която спомена, но той остана сърдит и начумерен. На върха на хълма спря и заяви, че трябва да починем. Аз седнах на един камък наблизо, докато той се отдалечи в мрака на около дванайсетина фута и застана гърбом към мен.
— Защо си толкова сигурен — попита ме той без да се обърне към мен, — че трябва да се изкачваме право нагоре по хълма?
Поех си дълбоко дъх.
— Стори ми се, че тази област е по-светла по някакъв начин. Нещо ми подсказа, че трябва да тръгнем насам — колебливо отвърнах.
Той се обърна, приближи и седна на земята срещу мен.