— Виждал ли си нещо подобно и преди?
Опитах се да се отърся от безпокойството си. Сърцето ми биеше така силно, че аз едва можех да говоря.
— Да, виждал съм — отвърнах. — Няколко пъти ми се е случвало напоследък.
Той извърна глава и остана смълчан.
— Ин, разбираш ли какво става?
— Легендите биха казали, че ни се оказва помощ.
— Помощ от кого?
— Той отново погледна встрани.
— Ин, кажи ми всичко, което знаеш за това. Той не отвърна.
— Дали са дакините, за които Уил споменава в своята бележка?
Все още не получавах отговор. В мен се надигна гняв.
— Ин! Кажи ми каквото знаеш.
Той бързо се изправи и ме стрелна с очи.
— Забранено е да се говори за някои неща. Не разбираш ли? Дори и споменаването на тези същества произволно може да направи така, че човек да онемее и ослепее за години наред. Това са пазителите на Шамбала.
Той приближи до една плоска скала, постла сакото си и се излегна.
Аз също се чувствах изтощен и не можех да мисля.
— Трябва да поспим — каза Ин. — Моля те, остави за утре, тогава ще узнаеш повече.
Останах загледан в него още малко, после легнах на скалата, на която бях седнал, и потънах в дълбок сън.
Събудих се от струя светлина, която се надигаше между два снежни върха в далечината. Огледах се и разбрах, че И н е изчезнал. Претърсих околността. Цялото тяло ме болеше. Ин никъде не се виждаше.
По дяволите, казах си. Нямаше начин да разбера къде съм. Обзе ме силна тревога. Почаках трийсет минути, загледан към кафявите скалисти хълмове с малки долчинки, покрити със зелена трева, но Ин не се върна. Тогава се изправих и за първи път забелязах, че долу по склона на около четиристотин фута разстояние имаше каменлив път. Взех си чантата и се заспусках по скалите, докато стигнах пътя и се отправих на север. Доколкото си спомнях, това бе посоката, която щеше да ме върне обратно в Ласа.
Не бях изминал и половин миля, когато забелязах четири-пет човека на по-малко от стотина крачки зад мен, които се бяха отправили в същата посока. Веднага свърнах от пътя и се заизкачвах нагоре по скалите, тъй че да се скрия, но да мога да наблюдавам минаващите. Когато те приближиха, разбрах, че това е семейство от един старец, мъж и жена на около тридесетгодишна възраст и двама юноши. Те носеха големи чанти и по-младият мъж дърпаше количка с багажа. Приличаха на бегълци.
Помислих си да приближа и да открия накъде са се запътили, но се отказах от намерението си. Страхувах се, че по-късно биха могли да съобщят за мен и ги оставих да отминат. Почаках още двайсетина минути и после предпазливо тръгнах в същата посока. В продължение на две мили пътят се виеше сред ниски скалисти хълмове и плата, докато в далечината на върха на един от хълмовете забелязах манастир. Отклоних се от пътя и се заизкачвах по скалите, докато се намерих на около двеста ярда под манастира. Той бе изграден от тухли с песъчлив цвят и имаше плосък покрив, боядисан в кафяво. Имаше две крила от двете страни на основната сграда.
Не забелязвах никой да се движи и първоначално си помислих, че мястото е пусто, но после входната врата се отвори и забелязах един монах, облечен в яркочервена роба, който излезе и започна да работи в близката градина около едно самотно дърво вдясно от сградата.
Изглеждаше съвсем безобиден и аз реших да изпробвам шанса си. Върнах се обратно на каменливия път, прекосих го, направих един голям завой отляво и най-сетне доближих до манастира. Внимателно продължих по пътя, като спрях само за да си сваля анорака. Слънцето вече печеше силно и беше необичайно топло.
След около миля се изкачих на билото на неголяма височина по пътя и чух някакъв шум. Скочих сред скалите и се заслушах. Първоначално си мислех, че е птица, но постепенно разбрах, че е човек, който говореше в далечината. Кой ли беше това? Много предпазливо се промъкнах през скалите и се намерих високо на пътя, след което надникнах към малка долчинка долу. Сърцето ми застина. Под мен на каменистия кръстопът бяха паркирали три военни джипа. Може би десетки войници бяха обкръжили местността и пушеха цигари и си приказваха. Отдръпнах се и се сниших и така продължих по пътя, по който бях дошъл, докато намерих място, където можех да се скрия между две високи скали.
Оттам успях да чуя нещо друго в далечината отвъд пътната блокада. В началото беше като ниско хъркане, а после един бръмчащ звук, който успях да разпозная. Беше хеликоптер.
Обзет от паника, побягнах сред скалите, колкото можех по-бързо, за да се отдалеча от пътя. Пресякох малко поточе и се подхлъзнях, тъй че панталоните ми се намокриха до коляно. Отново изскочих и побягнах, но се подхлъзнах на един от камъните и се търкулнах надолу по хълма. Скъсах си панталоните и си ожулих крака. Опитах се отново да си стъпя на крака и продължих да тичам, търсейки по-добро място, където да се скрия.