— Колко годишна е дъщеря ти? — попитах аз.
Бил се позасмя от другата страна на линията.
Само на четиринадесет, но напоследък говори някои наистина интересни неща. Надявам се, че ще има възможност да поговори с теб този следобед преди футболния си мач. Дали може?
Опитах се да отклоня предложението му, но по-ранният образ се разгърна и стана по-ясен в съзнанието ми. Както изглежда, това бе младо момиче, което видях мислено да говори с мен някъде край големия извор над тяхната къща.
— Добре, добре — съгласих се аз. — Какво ще кажеш за два часа следобед?
— Чудесно — каза Бил.
Докато вървях нататък, зърнах нова къща отвъд долината на северния склон. Станаха почти четиридесет, помислих си аз. И само през последните две години. Знаех, че се е пуснал слуха за това колко красива е тази долина с амфитеатрално разположение, но не се безпокоях, че мястото може да стане пренаселено или че удивителните природни гледки могат да бъдат съсипани. Сгушени непосредствено до една национална гора, ние се намирахме на десет мили от най-близкия град — твърде далече за повечето хора. А и семейството, което притежаваше тази земя и беше започнало да продава някои избрани кътчета за строеж на къщи на отвъдните хълмове, изглежда беше категорично решило да запази спокойствието и ведрината на това място и да не позволи то да се наруши. Всяка къща трябваше да се строи ниско и да бъде скрита сред боровете и кленовете, които опасваха хоризонта.
Онова, което ме безпокоеше повече, бе, че съседите ми проявяваха едно предпочитание към самоизолация. Доколкото можех да съдя, повечето от тях бяха особняци, избягали от своите кариери в различни професии, които се бяха посветили на едно уникално призвание, което им позволяваше да имат свободни професии или да пътуват по собствен план като консултанти — свобода, която беше необходима, за да може човек да живее толкова отдалечен сред дивата природа.
Онова, което ни свързваше, бе трайният ни идеализъм и нашата потребност да се развиваме в своите професии като се съобразяваме с една духовна визия в най-добрата традиция на Десетото откровение. И все пак всеки в тази долина пазеше своята самостоятелност, доволен бе да насочва вниманието си единствено към своята област, без да се интересува много от общността и никой нямаше нужда да изградим помежду си обща визия. Това особено се отнасяше до хората с различни религиозни търсения. Кой знае защо, тази долина бе привлякла хора с твърде широк диапазон от вярвания, включително будизъм, юдаизъм, католическо и протестантско християнство и ислям. Въпреки че помежду ни не съществуваше враждебност от страна на никоя религиозна група по отношение на останалите, нямаше също така и голямо родство и близост.
Липсата на общност помежду ни ме тревожеше, защото забелязвах признаци у някои от децата, които имаха същите проблеми, както децата от предградията: прекарваха твърде много време сами, гледаха твърде много видео и бяха прекалено чувствителни към пренебрежението и оскърбленията, които им се случваха в училище. Започвах да се тревожа, че липсва достатъчно семейна и обществена среда в живота им, която да изтласка тези болезнено възприемани проблеми на заден план и да ги постави в нужната перспектива.
Изкачвайки се нагоре пътеката ставаше по-тясна и аз трябваше да мина покрай две огромни скали, които свършваха с много рязък склон от около двеста фута. Когато преминах вече до мене долиташе ромоленето на извора на Филип, който носеше името на един от първите ловци, които са ловували с капани животни за кожи и бяха изградили първия си лагер тук в края на VII век. Водата се спускаше надолу по няколко скални тераси в притихнало вирче на десет стъпки по-надолу, което първоначално е било ръчно прокопано. Поколения наред са добавяли нови особености, като например ябълковите дървета близо до устието, както и каменната покривка на вирчето, която позволяваше то да бъде по-дълбоко и пълноводно. Приближих до водата и се наведох, за да напълня шепи, като махнах една пръчка от пътя си, докато се навеждах. Пръчката отскочи, пързулна се по скалата и падна в една дупка.
— Отровна змия! — извиках аз и отскочих назад, почувствал как струйчица пот се стича от веждата ми. Има известни опасности в това да живееш сред дивата природа, макар че вече не са такива, с каквито едновремешни-ят Филип се е сблъсквал преди векове, когато човек е можел зад завоя на пътеката да се изправи пред огромна пума, която пази своето малко, или още по-лошо — пред глутница диви глигани с триинчови зурли, които са готови да ти откъснат крака, ако тутакси не успееш да се качиш на някое дърво. Ако имаш особено лош ден, би могъл или да се натъкнеш на разгневен чероки1, или преселен семинол2, който е уморен от това да се натъква на все нови и нови заселници в любимите си ловни места и живее с убеждението, че ако забие зъби в сърцето ти, това ще пресуши притока на европейци завинаги. Всеки жив представител на онова поколение — както местните американци, така и европейците — е бил изправен пред преки гибелни опасности, които са поставяли на истинско изпитание неговата храброст и кураж в такъв момент.
1
чероки — представител на племе на американските индианци, първоначално с произход от Тенеси и Северна Каролина.