Нашето поколение се изправя пред други проблеми, проблеми повече свързани с отношението ни към живота и с постоянната битка между оптимизъм и отчаяние. Навсякъде се чуват гласове, че сме обречени и се посочват факти, свидетелстващи за това, че модерният западен начин на живот не може да се поддържа такъв, какъвто е, че има затопляне на въздуха, че терористките групировки се разрастват, че горите загиват и технологията навлиза бързо в един виртуален свят, който подлудява децата ни — и заплашва все повече и повече да ни доведе до унищожение и безцелен сюрреализъм.
Противно на този възглед, разбира се, се издига становището на оптимистите, които твърдят, че историята е била изпълнена с пророци за гибелта на човечеството и че всичките ни проблеми могат да бъдат решени от същата технология, която е породила тези гибелни заплахи и че човешкият свят едва сега започва да достига истинските си потенциални възможности.
Спрях и се загледах отново към долината. Знаех, че Селестинската визия заема някакво междинно място между тези две крайни схващания. Тя съдържа убеждението, че развитието може да продължи и човешките технологии да се развиват, но само ако това е съпътствано с интуитивно търсене по посока на сакралното и оптимизъм, основан на духовната визия за това накъде може да се развие светът. Едно е сигурно — че ако хората, вярващи в силата на визията, трябва да имат някакво влияние, то ще започне точно в този момент, когато сме изправени пред загадките на новото хилядолетие. Този факт все още ме изпълва с благоговение. Как сме могли да имаме шанса да живеем точно в момент, когато се сменя не само един век с друг, а и един хилядагодишен период с друг. Защо ние? Защо това поколение? Имам чувството, че ни предстои да достигнем до много мащабни отговори на тези въпроси.
Огледах потока за миг, очаквайки, че Натали може би ще се появи отнякъде. Сигурен бях, че интуитивно съм усетил тъкмо тази среща. Бях си я представил точно тук край извора с единствената разлика, че, както ми се струваше, аз гледах към нея през някакъв прозорец. Това малко ме обърка.
Когато стигнах нейния дом, вътре като че ли нямаше никого. Минах през терасата с тъмнокафяв парапет и почуках на вратата. Никой не отговори. Погледнах вляво от къщата и тогава нещо привлече вниманието ми. Виждаше се камениста пътека, която водеше към голямата зеленчукова градина на Бил и стигаше до малка тревиста полянка на самото било на склона. Дали нещо в светлината се беше променило?
Вдигнах очи към небето, опитвайки се да разбера какво е станало. Забелязах промяна в светлината на полянката, сякаш слънцето се бе скрило зад облак и после внезапно се бе показало, озарявайки точно тази полянка. Но на небето не се виждаха никакви облаци. Тръгнах към поляната и открих момичето, седнало на тревата в края й. Тя бе висока и тъмнокоса, облечена в син екип за футбол и когато приближих към нея, изненадана скочи.
— Не исках да ви уплаша — казах аз.
Тя погледна настрани свенливо, както обикновено правят младежите на нейната възраст и аз приклекнах, за да бъда на нивото на очите й и се представих.
Тя ме погледна в очите и погледът й изглеждаше на далеч по-възрастен човек, отколкото очаквах.
— Тук никой не прилага в живота си Откровенията — каза тя.
Останах изненадан от тези думи.
— Какво?
— Откровенията. Никой не ги прилага в живота си.
— Какво имаш предвид? Тя ме изгледа строго.
— Имам предвид това, че не сме ги разбрали напълно. Има още неща, които трябва да узнаем.
— Не е толкова лесно…
Аз млъкнах. Трудно бе за вярване, че едно четиринадесетгодишно момиче ме конфронтира по този начин. За миг ме обхвана ярост. Но после Натали се усмихна — не широко, само леко помръдна устни по един много мил начин. Аз се отпуснах и седнах на земята.
— Убеден съм, че Откровенията са нещо съвсем реално — казах аз. — Не са лесни, нужно е време, за да се разберат и приложат.