Тя не се отказваше от твърденията си.
— Но и в момента съществуват хора, които ги прилагат.
Загледах се в нея.
— Къде?
— В Средна Азия, планината Кунлун. Видях я на картата — тя звучеше много развълнувана. — Трябва да отидем там, много е важно. Става някаква промяна, ти трябва веднага да отидеш там, трябва да видиш какво става.
Докато изричаше тези думи, изразът на лицето й изглеждаше на зрял човек, авторитетен, по-скоро като на четиридесетгодишна жена. Запремигах, защото ми бе трудно да повярвам на очите си.
— Трябва да отидеш там — повтори тя.
— Натали — казах, — не съм сигурен, че правилно те разбирам. Що за място е това там? Тя се загледа настрани.
— Нали каза, че си го видяла на картата. Можеш ли да ми го покажеш?
Тя не отвърна на въпроса ми, изглеждаше разсеяна.
— Колко… Колко е часът? — бавно запита тя, заеквайки.
— Два и петнайсет.
— Трябва да тръгвам.
— Почакай, Натали, това място, за което ми говореше. Аз…
— Трябва да се срещна с отбора — каза тя. — Иначе ще закъснея.
Тя забърза и аз с усилие се опитвах да я настигна.
— Какво е онова място в Азия, спомняш ли си точно къде се намира?
Тя обърна глава назад през рамо и аз видях в очите й само израз на четиринадесетгодишно момиченце, чиито мисли изцяло са ангажирани с нейния футболен мач.
Когато се върнах у дома, бях напълно разсеян. Какво става? Загледах се втренчено в бюрото си, неспособен да се концентрирам. Малко по-късно направих дълга разходка, плувах във вирчето и накрая реших да се обадя сутринта на Бил и да разбера нещо повече за пялата тази загадъчна история. Легнах си рано.
Около три часа сутринта нещо ме събуди. Стаята беше тъмна. Единствената светлина се процеждаше в кранчетата на щорите на прозорците. Вслушах се внимателно, но нищо не успях да чуя, освен обичайните нощни шумове: пресекливия хор на щурците, квакането на жабите във вирчето от време на време и далечния лай на някакво куче.
Помислих си, че трябва да стана и да заключа вратите на къщата — нещо, което рядко правех, но се отказах от това си намерение и реших отново да се опитам да заспя. Вече се унасях в сън, когато хвърлих последен сънлив поглед на стаята и забелязах нещо различно край прозореца. Навън имаше по-силна светлина отпреди.
Седнах на леглото и отново погледнах. Съвсем определено светлината, която се процеждаше около щорите, беше много по-силна. Сложих си един панталон и отидох до прозореца, като погледнах през щорите. Всичко изглеждаше съвсем обичайно. Откъде ли бе дошла тази светлина?
Внезапно чух съвсем леко почукване зад себе си. Имаше някой в къщата.
— Кой е? — попитах, без да се замислям. Никой не отговори.
Излязох от спалнята и отидох в хола, откъдето се минаваше, и отидох в коридора, който водеше към всекидневната. Мислех си да ида до килера и да взема оттам пушката си за змии. После се сетих, че ключът към килера е в чекмеджето на нощното шкафче край леглото ми. Тогава реших предпазливо да продължа да вървя напред.
Без никакво предупреждение една ръка ме хвана за рамото.
— Шшшт… Аз съм, Уил.
Разпознах гласа му и кимнах. Протегнах се, за да натисна копчето за лампата на стената, но той ме спря, прекоси стаята и погледна навън през прозореца. Наблюдавайки вървежа му, аз си дадох сметка, че има нещо различно в него в сравнение с последния път, в който го бях виждал. Не беше така хармоничен във всичките си движения, чертите му изглеждаха напълно обикновени, ни най-малко не бяха просветлени, както по-рано.
— Какво гледаш? — попитах аз. — Какво има? Уплаши ме до смърт.
Той се върна до мен.
— Трябваше да те видя. Всичко се промени. Върнах се на онова ниво, на което бях.
— Какво имаш предвид? — Той ми се усмихна.
— Предполагам, че всичко следва определен план и трябва да стане така, както става, но вече не съм в състояние да прониквам мисловно в други измерения, както навремето. Мога все още да издигам енергията си до определена степен, но сега съм плътно тук в този свят. — Той погледна настрани за миг. — Имам чувството, че всичко, което направихме, за да разберем Десетото откровение беше само предвкусване, предусещане, поглед в бъдещето, каквото е например състоянието близко до смъртта и то вече свърши. Онова, което предстои, трябва да бъде направено тук на земята.
— И аз така или иначе не бих могъл отново да се пренеса в друго измерение — казах аз.
Уил ме погледна в очите.
— Както знаеш, получихме голяма информация за човешката еволюция, за това как да бъдем бдителни и как да се ръководим от своята интуиция и случайността. На всички нас ни се даде правото да получим и задържим трайно една нова визия. Само че ние не можем да я реализираме на нивото, на което сме. Нещо в познанието ни липсва.