Той замълча за миг и после продължи:
— Още не съм сигурен защо това трябва да стане така, но се налага да заминем за Азия… Някъде в близост до Тибет. Нещо става там. Нещо, което трябва да узнаем.
Останах изумен. Малката Натали ми беше казала съвсем същото.
Уил се върна при прозореца и се загледа навън.
— Защо непрекъснато гледаш през прозореца? — попитах го аз. — И защо се промъкна по този начин в къщата? Защо просто не почука на вратата? Какво става?
— Вероятно нищо, — отговори ми той — но днес ми се стори, че ме следят. Не съм съвсем сигурен.
Той отново приближи към мен.
— Не мога всичко да ти обясня сега. Дори и аз самият не разбирам съвсем какво става, но има едно място в Азия, което трябва да открием. Можем ли да се срещнем в хотел „Хималая“ в Катманду на шестнадесети?
— Почакай малко! Уил, аз имам работа тук, която трябва да свърша. Започнал съм…
Уил ме погледна с такъв израз на лицето си, какъвто от бях виждал на лицето на никой друг човек — смесица от приключенски дух и пълна решителност.
— Добре, — каза той — ако не си там на шестнадесети, значи няма да си. Само внимавай, ако решиш да дойдеш, да бъдеш съвършено бдителен. Нещо непременно ще се случи.
Той съвсем сериозно ми даваше право на избор, но беше широко усмихнат.
Извърнах глава. Съвсем не ми беше весело. Никак не исках да се занимавам с всичко това.
Следващата сутрин реших да не казвам на никого, освен на Чарлийн къде смятам да ходя. Единственият проблем беше, че тя бе заминала по работа извън страната и не можех пряко да се свържа с нея. Единственото, което можех да направя, бе да й оставя съобщение по електронната поща.
Отидох при компютъра и го изпратих, като както обикновено се питах доколко дават сигурност връзките по Интернет. Хакерите могат да проникнат дори и в най-сигурните корпоративни и правителствени компютри. Нима можеше да представлява някаква трудност да проследят съобщенията по електронна поща… Особено ако човек си спомни, че Интернет първоначално е бил въведен в употреба от Службите за сигурност като връзка между техните доверени лица в най-големите университети. Дали целият Интернет се следи? Отърсих се от тези мисли и си казах, че това е глупаво. Моето съобщение беше едно сред десетки милиони. Кой можеше да се интересува от него?
Докато стоях пред компютъра, уредих пътуването до Катманду, Непал, така че да пристигна на шестнадесети и да отседна в хотел „Хималая“. Налагаше се да тръгна след два дни, само колкото да мога да подготвя пътуването си.
Тръснах глава. Донякъде бях очарован от идеята, че ще пътувам за Тибет. Знаех, че това място е едно от най-красивите и загадъчни места в света. Но тази страна бе под репресивната власт на китайското правителство и знаех, че може да бъде опасно място. Възнамерявах да следвам това приключение само дотам, докъдето го смятам за сигурно. Не исках повече да си навличам неприятности и да се въвличам в неща, които са извън контрола ми.
Уил бе си тръгнал от къщи също така бързо, както пристигна, без да ми каже нищо повече, и в ума ми бликаха какви ли не въпроси. Какво ли знаеше за онова място в близост до Тибет? И защо едно малко момиче трябваше да ми каже да отида там? Уил се държа много предпазливо. Защо? Нямаше и да се помръдна от Катманду, докато не разбера всичко това.
Когато настъпи денят, опитах се да пропътувам с будно съзнание дългите полети до Франкфурт, до Ню Делхи и след това до Катманду, но нищо забележително не се случи. Когато стигнах в хотел „Хималая“, записах се със собственото си име, оставих нещата си в стаята и започнах да се оглеждам, като стигнах до фоайето на един ресторант. Седнах в него и зачаках Уил да се появи всеки момент, но нищо такова не се случи. След около час ми хрумна да отида край езерото, тъй че тръгнах да проуча околността. Беше малко студено, но слънцето грееше и аз знаех, че чистият въздух ще ми помогне да се приспособя към тази височина.
Излязох и намерих езерото между двете ел-образни крила на сградата. Там имаше повече хора, отколкото предполагах, макар че някои само разговаряха. Седнах на една от масите и забелязах, че хората наоколо ми, които бяха предимно азиатци и само тук-таме се виждаха европейци, бяха или в голям стрес, или в състояние на носталгия. Гледаха се намръщено, даваха знак на сервитьорите да им донесат още пиене и вестници и избягваха да се гледат в очите.
Постепенно и моето настроение започна да спада. Ето че се бях озовал тук, наблъскан в поредния хотел, след като съм пропътувал половината свят и няма нито едно приятелско лице наоколо ми. Поех си дълбоко дъх и си спомних предупреждението на Уил да бъда бдителен, като си казах, че Уил имаше предвид да наблюдавам дори и най-дребните прояви на синхронност, онези мистериозни съвпадения, които можеха да се проявят за секунди и да тласнат живота на човека в нова посока.