Да може човек да възприема този мистериозен поток означаваше, както вече знаех, основното преживяване на практика на реална духовност, пряко свидетелство, че нещо по-дълбоко действа отвъд привидностите на човешката драма. Проблемът за мен винаги е бил спорадичният характер на това възприятие. То се появява колкото да ни подлъже, а после също така бързо изчезва.
Огледах се наоколо и погледът ми спря на един висок човек с черна коса, който излизаше през хотелската врата и идваше право към мен. Беше облечен в кафеникави панталони и стилен бял пуловер и носеше свит вестник в ръка. Мина по пътеката между безцелно седящите хора и се настани на една маса точно отдясно. Извади вестника си, огледа се и ми кимна с лъчезарна усмивка. После извика келнера и си поръча някаква вода. Изглеждаше азиатец, но говореше много добър английски без забележим акцент.
Когато му сервираха водата, той върна разписката и се зачете във вестника си. Имаше нещо, което веднага привличаше в този човек, но не можех да разбера какво е то. Просто имаше приятно излъчване и маниери и от време на време спираше да чете и се оглеждаше наоколо широко усмихнат. В някакъв момент погледна право в очите един от начумерените господа, който седеше точно пред мен.
Очаквах, че намръщеният мъж веднага ще отклони погледа си, но той отвърна на усмивката на тъмнокосия и те започнаха да бъбрят на език, който звучеше като непалски. Даже по едно време се разсмяха. Привлечени от разговора, няколко души от съседните маси проявиха интерес и някой каза отново нещо, което накара всички останали да избухнат в смях.
Загледах се с интерес към онова, което ставаше. Тук има нещо, помислих си. Настроението около мен забележително се промени.
— Божичко — каза тихо чернокосият, като гледаше моята посока. — Виждате ли това?
Аз се огледах. Всички обърнаха поглед към четива та си и той посочи нещо във вестника, като приближи стола си към мен.
— Издадено е още едно изследване на молитвата — добави той. — Това е очарователно.
— И какво се е установило? — попитах аз.
— Изследвали са въздействието на молитвата върху хора, които имат медицински проблеми, и са установили, че пациентите, за които има хора, които се молят редовно, получават по-малко усложнения и се подобряват по-бързо, дори когато не знаят, че за тях се отправят молитви. Не може да съществуват неопровержими доказателства, че молитвата притежава реална сила, но е установено и още нещо. Установили са, че най-ефективна от всички е молитвата, която е формулирана не като молба и искане, а като утвърждение.
— Не разбирам точно какво искате да кажете — споменах аз.
Той ме погледна с кристалносините си очи.
— Направили са изследване на двата типа молитва. Първият е молба към Бога или Божественото да се намеси и да помогне на болния човек. Вторият е просто утвърждение с вяра, че Бог ще помогне на този човек. Разбирате ли разликата?
— Не съм съвсем сигурен.
— Молитва, която е отправена към Бог да се намеси, предполага, че Бог може да се намеси, но само ако реши да удовлетвори нашата молба. Тя предполага, че ние нямаме друга роля, освен да се помолим. Другата форма на молитвата предполага, че Бог е готов и има волята, но е установил закони на човешкия опит, такива, че удовлетворението на молбата ни зависи до голяма степен от сигурността на нашата вяра, че молбата ни ще бъде удовлетворена. Затова молитвата ни трябва да бъде утвърждаване, което огласява тази наша вяра. В изследването се е доказало, че такава молитва има най-голям ефект.
Кимнах с глава. Започнах да разбирам за какво става дума.
Мъжът се загледа встрани, сякаш си мислеше за нещо, и после продължи.
— Всички велики молитви в Библията са не молби, а утвърждения. Помислете си за Отче наш. В нея се казва: „Да бъде Твоята воля, както на небето, така и на земята. Хлябът наш насъщен дай ни днес и прости нашите дългове.“ В тази молитва не се казва „Моля те, Боже, можем ли да получим малко храна?“ и не се казва „Моля те, можем ли да бъдем простени?“ Тя просто утвърждава, че тези неща са на път да се случат и когато с вяра приемаме, че това ще стане, ние предизвикваме то да се осъществи.
Той отново замълча, сякаш очакваше да му задам някакъв въпрос, и продължаваше да се усмихва. Позасмях се леко. Настроението му беше толкова заразително.