— Някои учени твърдят — продължи той, — че тези открития крият и още нещо, нещо, което е от дълбоко значение за всеки жив човек. Те поддържат мнението, че ако нашите очаквания, онова, което приемаме с вяра, прави молитвите ни действени, тогава всеки от нас излъчва сила, излъчва молитвена енергия, която е могъща и я излъчва към целия свят и през цялото време, независимо дали го съзнава или не. Разбирате ли колко вярно е това?
Той почака моя отговор.
— Ако молитвата е утвърждение, което се основава на нашите очаквания, на нашата вяра, тогава всичките ни очаквания имат молитвен ефект. Ние фактически се молим през цялото време за определено бъдеще за себе си и за останалите, макар и да не осъзнаваме напълно този факт.
Той ме погледна така, сякаш току-що е пуснал бомба.
— Представяте ли си — продължи, — науката доказва твърденията на повечето езотерични мистици от всички религии. Всички те твърдят, че ние оказваме мисловно и духовно влияние върху онова, което ни се случва в живота. Спомнете какво е казано в Писанието, че вяра колкото едно синапено зърно може да премества планини. Ами ако тази способност се окаже тайната на истинския успех в живота, на създаването на истинска човешка общност? — Той присви очи, сякаш знаеше повече от онова, което казва. — Трябва да си дадем сметка за начина, по който се проявява всичко това. Време е.
Аз отвърнах на усмивката на този човек, заинтригуван от неговите думи и все още удивен от това как се бе променило настроението край езерото, когато инстинктивно обърнах поглед вляво, както обикновено правим, когато почувстваме, че някой ни гледа. Улових погледа на един от служителите край езерото, който гледаше към мен от входната врата. Когато очите ни се срещнаха, той бързо отмести поглед и тръгна по коридора, водещ към асансьора.
— Извинете, господине — чух глас зад себе си. Погледнах и разбрах, че е друг от обслужващия персонал.
— Желаете ли нещо за пиене? — попита той.
— Не, благодаря — отвърнах. — Ще почакам малко.
Когато отново обърнах поглед към мъжа в коридора, него вече го нямаше. Огледах се из цялата околност с надеждата да го зърна. Когато най-сетне отправих поглед вдясно, където седеше чернокосият, установих, че и него също го няма.
Изправих се и попитах мъжа, който седеше на масата срещу мен, дали е видял в коя посока е поел човекът с вестника. Той поклати глава и неучтиво извърна поглед.
Целият следобед по-нататък останах в стаята си. Случилото се край езерото ме обърка. Какъв ли беше този човек, който ми бе говорил за молитвата? Дали се криеше някаква синхронност в тази информация? И за-Що онзи служител гледаше така втренчено към мен?
Къде ли беше Уил?
По здрач след продължителен сън аз отново излязох. Бях решил да мина по улицата на няколко пресечки оттук, където чух един от гостите да споменава, че има открит ресторант.
— Много е близо. И е съвсем спокойно — информира ме очилатият портиер, когато го запитах как да стигна дотам. — Няма да имате никакъв проблем.
Излязох от фоайето и се отправих към ресторанта в здрача, като гледах внимателно дали няма да срещна Уил. Улицата беше препълнена с хора и аз трябваше да си пробивам път. Когато пристигнах в ресторанта, ми предложиха малка ъглова маса близо до четирифутова ограда от ковано желязо, която отделяше откритата площ на ресторанта от улицата. Започнах бавно да вечерям, докато си четях английския вестник и останах на масата повече от час.
В един момент почувствах известно напрежение. Отново ми се стори, че някой ме наблюдава, но този път не можах да видя никого. Огледах останалите маси, но никой не ми обръщаше дори и най-малко внимание. Станах и надзърнах през оградата към хората на улицата. Нищо. Опитах се да се отърся от това усещане. Платих с чек и се отправих обратно към хотела.
Когато наближих входа, зърнах един човек в края на редица от храсти, който се намираше на двайсетина метра отляво. Погледите ни се срещнаха и той направи крачка към мен. Аз отместих поглед встрани и тъкмо бях готов да мина покрай него, когато си дадох сметка, че това е същият служител, който бях забелязал да ме гледа край езерото, само че сега беше облечен в джинси и обикновена синя риза и носеше гуменки. Изглеждаше около тридесетгодишен и погледът му изразяваше сериозност. Аз побързах да отмина.
— Извинете, господине — повика ме той.
Аз продължих да вървя.
— Моля ви — каза той. — Трябва да говоря с вас.
Аз се отдалечих на още няколко метра, тъй че да мога да виждам портиера и персонала на хотела, след което попитах:
— Какво има?
Той приближи и почти ми се поклони.