Тя прекъсна думите си, когато и тя, и ние чухме бумтенето на хеликоптер. Звукът постепенно се снижи и накрая изчезна напълно.
— И трябва да бъдеш далеч по-внимателен — каза тя. — Мислех, че знаеш, че не бива да допускаш негативни представи в съзнанието си, особено омраза и гняв.
Знаех, че е права, но продължавах да се чувствам объркан относно приложението на този закон. Тя упорито ме изгледа.
— Рано или късно ще ти се наложи да преодолееш модела на гняв, който си изградил в себе си.
Канех се да задам въпрос, когато видяхме през отвора на пещерата около дванайсетина души да вървят по ледения склон вдясно от нас.
Ани се изправи и погледна към Таши.
— Няма никакво време — каза тя. — Налага се да вървя. Трябва да помогна на тези хора да намерят изход. Баща ти ще ме чака.
— Не можеш ли да дойдеш с нас? — попита Таши и приближи до нея.
Забелязах сълзи в очите му.
Ани го изгледа и погледна вън от ледената пещера към другите хора.
— Не мога — каза тя и силно го прегърна. — Моето място е тук, да подпомагам прехода. Но не се тревожи. Ще те намеря, където и да си.
Тя пое към изхода на пещерата и отново се обърна да ни погледне.
— Всичко с вас ще бъде наред — каза тя. — Но внимавайте. Не можете да поддържате енергията си висока, ако ви обземе гняв. Вие не трябва да възприемате никого като враг.
Тя прекъсна думите си и ме изгледа. После каза нещо, което бях чувал много пъти през това пътуване.
— И помни — инструктира ме тя усмихната — че ти се помага.
Таши погледна през рамо и ми се усмихна, докато двамата си проправяхме път през дълбокия сняг. Ставаше все по-студено и аз полагах усилие за да поддържам енергията си. За да стигнем планинската верига, където се намираха храмовете, трябваше да се спуснем по този склон, да прекосим замръзналата долина и отново да изкачим отсрещната планина и да преминем отвъд билото й по другия склон. Изминахме четвърт миля надолу без особени трудности, но сега се бяхме озовали до самия ръб на скалиста урва. Надолу се виждаше отвесен склон от около петдесет фута.
Таши се обърна и ме изгледа.
— Ще трябва да се плъзнем надолу. Няма обиколен път.
— Много е опасно — запротестирах аз. — Под снега може да има скали. Ако се плъзнем надолу можем да се нараним.
Енергията ми рязко спадаше. Таши нервно се позасмя.
— Няма нищо — каза той. — Няма нищо лошо в това да се страхуваш. Само че продължавай да си представяш визуално положителен резултат. Страхът всъщност ще повика дакините по-наблизо.
— Почакай малко — казах аз. — Никой досега не е споменавал подобно нещо. Какво имаш предвид?
— Нима не си получавал мистериозна, необяснима помощ?
— Ин ми каза, че Шамбала ми помага.
— Е, и?
— Не виждам каква е връзката. Непрекъснато се опитвам да открия какво определя кога дакините ни помагат.
— Само живеещите в храмовете знаят това. Аз зная само това, че страхът винаги довежда тези пазители по-близо, ако успеем въпреки всичко да запазим вярата си в известна степен. Омразата е тази, която ги отблъсква.
Таши ме издърпа напред отвъд края на скалата и ние започнахме да се спускаме свободно в снега. Кракът ми удари в скала и аз се преобърнах и започнах да се търкалям през глава. Знаех, че ако главата ми се удари в скала, с мене е свършено. Но въпреки страха, успях да задържа в съзнанието си визуалната представа, че се приземявам успешно.
Заедно с тази мисъл ме овладя особено усещане на мир и благополучие. Страхът ме напусна. Само минути по-късно се ударих в един объл камък и след едно превъртане спрях. Таши се удари в гърба ми. Останах известно верме легнал със затворени очи. Бавно ги отворих, припомняйки си и други опасни ситуации в живота си, когато ме бе овладявало необяснимо чувство на умиротворение.
Таши се отдръпна от снежната преспа и аз му се усмихнах.
— Какво? — попита той.
— Някой беше тук.
Таши се изправи, отърси снега от дрехите си и тръгна отново.
— Виждаш ли какво става, когато останеш с позитивна нагласа? Всяка временна сила, която идва от гнева, не може да се сравнява с тази мистерия.
Аз кимнах, надявайки се да запомня това.
В продължение на два часа си проправяхме път през долината, пресякохме замръзналата река и достигнахме с усилие до полегатия склон в подножието на планините. Снегът ставаше още по-силен.
Ненадейно Таши се спря.
— Нещо се движи там горе — каза той. Аз се напрегнах да видя.
— Какво е то?
— Стори ми се някакъв човек. Ела. Продължихме изкачването си по склона. Върхът изглеждаше на две хиляди фута над нас.