— Трябва да има тук някакъв проход — каза Таши. — Няма как да преодолеем върха.
Чухме шум от свличане на сняг и камъни пред нас.
Двамата с Таши се спогледахме и бавно се придвижихме покрай група големи скали. Когато заобиколихме и последната от тях, видяхме човек, който се отърсваше от снега. Изглеждаше изтощен. Около коляното му имаше окървавена превръзка. Не можех да повярвам на очите си. Та това беше Уил.
— Не се тревожи — обърнах се към Таши. — Това е човек, когото познавам.
Изправих се и изпълзях над скалите.
Уил ни чу и се сгуши встрани, готов, въпреки ранения си крак, да побегне надолу по една тясна клисура, за да се укрие от нас.
— Това съм аз — извиках му.
Уил се изправи за момент, а после отново се свлече в снега. Облечен бе в дебел бял анорак и изолиращи панталони.
— Време ти беше — каза той усмихнат. — Очаквах те по-рано.
Таши се спусна да погледне как е кракът на Уил. Запознах ги. Колкото се може по-бързо разказах на Уил всичко, което ми се беше случило: как се срещнах с Ин, как бягах от китайските военни, как научих за проникновенията, минах през вратата на Шамбала и най-накрая стигнах до пръстените.
— Не знаех как да те намеря — добавих, като посочих надолу към долината. — Всичко бе разрушено. Това направиха китайците.
— Зная — каза Уил. — Аз самият се натъкнах на тях. Уил продължи да разказва за онова, което беше преживял. Също като мен, той бе разгърнал своето молитвено поле колкото може повече и е бил допуснат в Шамбала. Намирал се е в друга част на пръстените, където е бил посветен по-задълбочено в легендите от друго семейство.
— Много трудно е да се стигне до храмовете — каза Уил. — Особено сега, когато тук са нахлули китайски военни. Трябва да сме напълно сигурни, че не се поддаваме на негативна молитва.
— Аз като че ли не съм много добър в това отношение — отвърнах аз.
Той строго и загрижено ме изгледа.
— Но нали затова беше с Ин. Той не ти ли показа какво може да се случи?
— Струва ми се, че най-общо зная как да избягвам страховите представи по принцип. Но не мога да овладея своя гняв срещу китайските войници.
Уил изглеждаше още по-разтревожен и тъкмо се канеше нещо да каже, когато до нас достигна все по-близко грохотът на хеликоптерите. Тръгнахме да се изкачваме нагоре по склона на планината, като криволичехме между скалите и преспите. Всичко изглеждаше неустойчиво и нестабилно. Изкачвахме се в продължение на двайсет минути безмълвно. Вятърът все повече се усилваше и снегът се забиваше по лицата ни.
Уил спря и се свлече на едно коляно.
— Слушайте — каза той. — Какво е това?
— Отново хеликоптер — отвърнах аз, опитвайки се да преодолея раздразнението си.
Докато стояхме заслушани, хеликоптерът прекоси надвисналите облаци и се насочи право срещу нас.
Леко накуцвайки, Уил отново пое нагоре по заледения път, но аз постоях още миг, заслушан в някакъв шум отвъд шума на хеликоптера. Звучеше като товарен влак.
— Погледнете! — извика Уил пред мене. — Та това е лавина!
Опитах се да я избегна, но беше твърде късно. Връхлитащият сняг с цялата си сила ме удари в лицето и ме събори надолу по склона. Премятах се и се пързалях, понякога напълно покрит под цялата тежест на грохотевичната лавина, понякога на повърхността на подвижната маса.
След време, което ми се стори като цяла вечност, аз почувствах, че спирам. Бях целият притиснат, без да мога да помръдна. Тялото ми бе в разкривено положение под снега. Опитах се да си поема дъх, но нямаше въздух. Знаех, че ще умра.
Но някой ме хвана за дясната ръка, която бях протегнал, и започна да ме изравя. Почувствах, че и други разравят лавината наоколо ми. Най-сетне освободиха главата ми. Вдишах и избърсах снега от очите си, очаквайки да видя Уил.
Вместо това се озовах заобиколен от десетина китайски войници, един от които продължаваше да държи ръката ми. В далечината, приближавайки към мен, бе полковник Чанг. Без много приказки, той сигнализира на още няколко войници да ме качат на един хеликоптер, който кръжеше над нас. Пуснаха въжена стълба и някои от войниците бързо се изкачиха в хеликоптера, след което изтеглиха въжето, с което ме бяха завързали. Полковникът заповяда да ме качат на борда, след което той и останалите войници също се качиха. Само след минути вече летяхме.
Загледан през едно прозорче, голямо колкото амбразура, в една изолирана палатка с размери трийсет на трийсет фута. Можах да преброя поне седем големи палатки и три малки, преносими каравани с размери такива, че да могат лесно да се качат на вертолет Газов генератор бръмчеше в края на лагера и аз забелязах няколко хеликоптера на площадката вляво. Снегът бе престанал да вали, но беше натрупало дванайсет до четиринайсетинчова покривка.