Напрегнах се да видя какво ставаше вдясно. От разположението на планинската верига в далечината можех да заключа, че бях изтласкан до сред долината. Виеше зловещ нощен вятър и външните крила на палатката плющяха.
Когато пристигнах, ме нахраниха и ме принудиха да взема горещ душ и да облека топла китайска работна униформа и изолационни долни дрехи. И най-накрая успях да се стопля.
Обърнах се и изгледах китаеца, който стоеше на входа и го охраняваше. Очите му следяха всяко мое движение с хладен и втренчен поглед, от който душата ми се смръзваше. Чувствах се уморен и отидох да седна на едно от двете военни походни легла в ъгъла. Опитах се да осмисля ситуацията, в която се бях озовал, но не можех да разсъждавам. Бях направо смразен от ужас и си давах сметка, че съм загубил всякаква бдителност на съзнанието. Не можех да разбера защо се чувствах до такава степен обезсърчен. Изпитвах такъв ужас, какъвто не бях чувствал никога преди.
Опитах се да си поема дълбоко дъх и да изградя енергийното си поле, но дори не можах да започна. Голите крушки, които висяха от тавана, пръскаха в палатката смътна, мъждукаща светлина и я изпълваха със страховити сенки. Не можех да открия нищо красиво никъде наоколо си.
Крилото на палатката се отгърна и войникът застана мирно и отдаде почест. Полковник Чанг влезе и съблече дебелия си анорак, като кимна към стражата. След това се обърна към мен. Аз се загледах настрани.
— Трябва да поговорим — каза той, като издърпа едно сгъваемо столче и седна на четири стъпки от мен. — Налага се да получа отговор на редица въпроси. И то веднага.
Той студено ме изгледа.
— Защо си тук?
Аз реших да му отговарям колкото се можеше по-правдоподобно.
— Тук съм, за да изучавам едни тибетски легенди. Казах ви вече.
— Тук си, за да намериш Шамбала. Аз мълчах.
— Така е, нали? — попита той. — В тази долина ли се намира?
Стомахът ми се сви от страх. Какво ли щеше да направи, ако откажех да отговарям?
— Не знаете ли? — попитах аз. Той леко се поусмихна.
— Досещам се, че ти и останалите от твоята незаконна общност смятате, че това тук е Шамбала. — Той изглеждаше озадачен, спомняйки си друго нещо. — Зърнахме тук и други хора. Но те ни се изплъзнаха сред снега. Къде са? Къде отиваха?
— Не зная — отвърнах аз. — Не зная дори ние къде сме.
Той се попремести към мен.
— Намерихме освен това останки от растения, които доскоро са били живи. Но как е възможно това? Как са пораснали тук?
Аз само го гледах. Той хладно се ухили.
— Доколко познаваш легендите за Шамбала?
— Малко — промълвих аз.
— Аз ги познавам доста добре. Вярваш ли ми? Досега съм попаднал на всички древни писания и трябва да призная, че са изключително интересни като митология. Само си помисли: идеална човешка общност, изградена от просветлени същества, които са далеч по-напреднали духовно в сравнение с всяка друга култура на тази планета.
Зная и останалото — идеята, че тези индивиди от Шамбала притежават тайнствена положителна сила, която прониква в останалата част на човечеството и го тласка да се развива в такава посока. Очарователна идея, не мислиш ли? Древно писание, което можеше да бъде оценено като такова… ако не беше толкова опасно за тибетския народ.
Не ти ли се струва, че ако имаше нещо вярно в това, щяхме да сме го открили досега? Бог, духът, всичко това са детински мечти. Да вземем тибетските митове за дакините — идеята, че съществуват ангелски същества, които взаимодействат с нас и ни помагат.
— Ами вие в какво вярвате? — попитах аз, опитвайки се да го отклоня от темата.
Той посочи главата си.
— Вярвам в силата на ума. Затова трябва да ми кажеш всичко и да ни помогнеш. Най-много се интересуваме от психическата енергия, от по-широкия обхват на мозъчните вълни и тяхното въздействие върху електроника и хора от разстояние. Но не смесвай това с някаква духовност. Силата на ума е естествено явление, което може да се изследва и установи по научен път.
В края на това свое твърдение той направи ядосан жест с глава, от който страхът ми още повече се засили и стомахът ми се присви. Разбирах, че този човек е изключително опасен и напълно безскрупулен.
Той гледаше към мен, но нещо друго привлече вниманието ми по стената на палатката зад него, точно срещу вратата, където стоеше стражата. Тази област изведнъж стана по-светла. Лампата над главите ни едва мъждееше и аз разбрах, че това не е резултат на повишено напрежение в генератора.
Полковникът се изправи и пристъпи на няколко крачки по-близо до мен, като изглеждаше още по-ядосан.