Той се облегна назад върху походното легло. — На мен самия ми се наложи да науча този урок. Никога не можах да разбера милостивото отношение, което имаше лама Ригден към китайското правителство. Те унищожаваха страната ни и аз исках да изчезнат. Никога не се бях доближавал достатъчно до някой войник, за да погледна в очите му, да го видя като човек, впримчен в една тиранична система.
Но когато успях да проникна отвъд егото на всеки от тях, отвъд социалните им роли, аз най-сетне се научих да не привнасям още повече енергия към злото със своите негативни твърдения. Най-сетне успях да си изградя по-висока визия за тях и себе си. Може би защото усвоих това, аз мога да поддържам в себе си също и по-високата визия, че и ти ще се научиш на това.
Събудих се от първия шум в лагера. Някой удряше бурета или големи тенекии една в друга. Аз скочих, облякох се и погледнах към вратата. Стражите бяха сменени от други двама войници. Те сънливо ме изгледаха. Аз отидох до прозореца и погледнах навън. Денят бе сумрачен и облачен и вятърът виеше. Забелязах някакво движение в една от другите палатки, платнището се отвори. Беше полковникът и идваше към нашата палатка.
Аз приближих до леглото на Ин и той с усилие се пробуди. Лицето му бе подуто и той присви очи, за да ме види.
— Полковникът се връща — казах му аз.
— Ще помогна с всичко, което мога — увери ме той. — Но ти трябва да имаш различно молитвено поле за него. Това е твоят едничък шанс.
Входът от платнище се отвори и войниците скочиха, за да отдадат почест. Полковникът влезе и им направи жест с ръка да почакат навън. Той хвърли един поглед към Ин, преди да приближи към мен.
Аз си поемах дълбоко дъх и се опитвах да разгърна полето си колкото се можеше повече. Представих си визуално как енергията се излъчва от мен и съсредоточих цялото си внимание върху това да не гледам на него като мъчител, а само като на душа, обзета от страх.
— Аз искам да зная къде се намират онези храмове — каза той с нисък, заплашителен глас и свали връхната си дреха.
— Единственият начин, по който можеш да ги видиш, е когато твоята енергия е достатъчно висока — отвърнах аз, изричайки първото нещо, което ми дойде наум.
Той, изглежда, не очакваше такъв отговор.
— За какво говориш?
— Нали ми каза, че вярваш в силата на ума. Какво ще кажеш, ако тази сила на ума е в състояние да издигне нивото на твоята енергия?
— Каква енергия?
— Ти каза, че мозъчните вълни са реални и могат да бъдат манипулирани от механизъм. Ами ако те могат да бъдат направлявани и по вътрешен път, така че да станат по-силни, да издигнат твоето енергийно ниво?
— Но нима е възможно? — възкликна той. — Нищо подобно никога не е било показвано от науката.
Не можех да повярвам. Той отваряше своето съзнание. Съсредоточих се върху изражението на лицето му, което излъчваше искрен интерес към думите ми.
— Но е възможно наистина — продължих аз. — Мозъчните вълни и може би всякакъв вид вълни, които стигат на далечно разстояние, могат да се усилят до степен, в която да повлияват на онова, което става.
Той наостри уши.
— Искаш да кажеш, че знаеш по какъв начин да използваш мозъчните вълни, за да предизвикаш осъществяването на някои неща?
Докато говореше, отново видях светлина зад него на стената.
— Да — продължих аз. — Но само онова, което тласка живота ни в посоката, за която е предназначен. В противен случай енергията се срива.
— В посока, за която бил предназначен ли? — попита той, присвил очи.
Пространството зад него продължаваше да изглежда по-светло и аз не можех да се въздържа да не поглеждам към него. Той самият се обърна и погледна в тази посока.
— Какво гледаш? — попита. — Кажи ми какво имаш предвид като казваш „предназначен“. Аз смятам, че съм напълно свободен. Мога да направлявам живота си и да го насоча, накъдето си поискам.
— Да, разбира се, това е вярно. Но има една посока, която е най-добра, по-вдъхновяваща и ти носи по-голямо удовлетворение от всички останали, не е ли така?
Невероятно бе колко светло започваше да става пространството зад него, но аз не се осмелявах да погледна открито.