— Не разбирам за какво говориш — каза той. Изглеждаше объркан, но аз останах съсредоточен върху онзи израз у него, който показваше, че продължава да ме слуша.
— Ние сме свободни — казах аз. — Но принадлежим също така на един план, който произтича от една по-висша страна на нас самите, с която можем да се свържем. Нашата истинска същност е далеч по-широкообхватна, отколкото си мислим.
Той само ме гледаше. Някъде дълбоко в съзнанието си, изглежда, ме разбираше.
Бяхме прекъснати от охраната, която удари по платнището на входа на палатката. В този момент забелязах, че вятърът се е надигнал и се е превърнал във вихрушка. Чуваше се как се събарят и премятат разни предмети из целия лагер.
Стражата бе отворила палатката и високо изкрещя нещо на китайски. Полковникът се втурна към него. В този момент видяхме, че палатките навсякъде са откъртени от вятъра. Той погледна към нас с Ин и в този момент бурна вихрушка събори лявата част на палатката, изтръгна я из основи и покри полковника и стражата с платнище, като ги събори на земята.
Двамата с Ин почувствахме вятъра и снега през зейналата дупка.
— Ин — извиках аз. — Това е дакини. Ин с усилие се изправи на крака.
— Това е твоят шанс! — каза той. — Бягай.
— Хайде — сграбчих аз ръката му. — Можем да избягаме заедно.
Той ме отблъсна.
— Аз не мога. Само ще те забавя.
— Ще се справим — умолявах аз.
Той крещеше, за да преодолее бученето на вятъра.
— Аз направих онова, за което бях дошъл. Ти сега трябва да направиш същото. Още не ни е позната останалата част от Четвъртото проникновение.
Аз кимнах и бързо го прегърнах, после грабнах дебелото палто на полковника и побягнах сред бурята през отвора в палатката.
10
ДА ПОЗНАЕШ СВЕТЛИНАТА
Хукнах в посока на север и бягах около трийсетина метра и тогава спрях, за да погледна назад към лагера. Още се чуваше трясък от отломки, които хвърчаха на всички страни, и крясъци на хора.
Пред мен се издигаше непроницаема бяла покривка и аз с мъка си проправях път назад към планините, когато чух полковника да крещи.
— Ще те открия — викаше той разгневен и гласът му се чуваше по-силно от вятъра. — Няма да ми се изплъзнеш.
Аз продължавах да вървя, бързайки колкото се може повече в дълбокия сняг. Петнадесет минути ми бяха необходими, за да измина стотина метра. За щастие вятърът все още бе невероятно силен и аз знаех, че на китайците ще им бъде нужно известно време, за да излетят с хеликоптерите.
До мен достигна слаб шум. Първоначално си помислих, че е вятърът, но постепенно стана по-силен. Притаих се. Някой ме викаше по име. Най-сетне различих силует, който се движеше сред снега. Беше Уил.
Прегърнах го.
— Божичко, как се радвам, че те виждам. Как ме намери?
— Наблюдавах посоката, в която полетя хеликоптерът — каза той, — и просто я следвах, докато видях лагера. Бях тук през цялата нощ. Ако нямах със себе си газовия котлон, щях да съм загинал от замръзване. Но фър-туната разреши проблема. Хайде, трябва отново да се опитаме да стигнем до храмовете.
Аз се колебаех.
— Какво има? — попита Уил.
— Там остана Ин — отвърнах аз. — Ранен е.
Уил се замисли, загледан заедно с мен към лагера.
— Те ще организират претърсване — каза той. — Не можем да се върнем. По-късно ще се опитаме да му помогнем. Ако не излезем оттук и не намерим храмовете преди полковника, всичко е загубено.
— Какво стана с Таши? — попитах.
— Бяхме разделени един от друг, когато започна лавината — отвърна Уил, — но го видях по-късно да върви сам нагоре по склона.
Вървяхме повече от два часа и, колкото и да е странно, щом се отдалечихме от лагера на китайците, вятърът утихна, макар все още да валеше обилен сняг. По пътя разказах на Уил всичко, което Ин ми бе казал там, в палатката, и онова, което се случи с полковника.
Най-сетне стигнахме онази част на планината, където бе възникнала лавината. Минахме доста далеч покрай нея и тръгнахме на запад нагоре по склона.
Без повече приказки, Уил проправяше пътя за двама ни в продължение още на два часа. Най-сетне спря и седна за почивка зад огромна снежна преспа.
Спогледахме се продължително и двамата дишахме тежко. Уил се усмихна и попита:
— Сега нали разбираш какво е искал да ти каже Ин? Аз мълчах. Въпреки че видях как всичко действа на практика в случая с полковника, все още ми бе трудно да повярвам.
— Бях се ангажирал в негативна молитва — казах най-сетне. — Затова полковникът е успял да ме проследи.
— Ние няма да можем да продължим, докато и двамата не избегнем това — каза Уил. — Енергията ни трябва да остане непрестанно висока преди да можем да продължим до края на Четвъртото проникновение. Трябва много да внимаваме да не си представяме визуално злината на хората, обладани от страх. Трябва да се отнасяме реалистично към тях и да вземаме предпазни мерки, но ако се съсредоточим над тяхното поведение и си представяме, че ще ни навредят, ние фактически подхранваме с енергия тяхната параноя и можем наистина да им дадем идеята да извършат онова, което очакваме. Затова е толкова важно да не позволим в ума си да си представяме визуално злините, които е възможно да ни се случат. Това е молитва, която предизвиква тъкмо тях.