Уил млъкна и вдигна вежди.
— Всичко това ни е довело дотук.
Аз кимнах, осъзнавайки колко много ми бе липсвал.
— Според легендите какво ни предстои оттук нататък? — попитах.
— Нещо, към което имам особен интерес — отвърна той. — Легендите твърдят, че не можем да разгърнем своите полета по-нататьк, докато напълно не осъзнаем съществуването на дакини.
Аз бързо му разказах за множеството си преживявания със странни силуети и озарени пространства от момента на пристигането си в Тибет.
— Ти имаше подобни преживявания още преди да дойдеш в Тибет — каза Уил.
Беше прав. Имаше моменти, докато търсехме Десетото откровение, когато сякаш получавах помощ от странни снопове светлина.
— Вярно е — казах аз. — Когато бяхме заедно в Апа-лачите.
— Но също и в Перу — добави той. Опитах се да си спомня, но не можах.
— Разказвал си ми как си се изправил пред един кръстопът, без да знаеш накъде да поемеш — напомни ми той. — И единият от пътищата ти се е сторил по-осветен, тъй че си избрал тази посока.
— Да — казах аз, спомняйки си ясно тази случка. — Смяташ ли, че това е било дакини?
Уил се бе изправил и нагласяваше багажа си.
— Да — отвърна той. — Те са светли озарения, които съзираме и които ни водят.
Тези думи ме изумиха напълно. Това означаваше, че винаги, когато станем свидетели на озарен от светлина обект или път, който изглежда по-ярък и привлекателен, или на книга, която пада от лавицата и привлича вниманието ни — това е дело на тези същества.
— Какво друго се казва в легендите за дакините? — попитах аз.
— Че са едни и същи във всяка култура, във всяка религия, независимо от това как се наричат.
Аз го изгледах въпросително.
— Бихме могли да ги наречем ангели — продължи Уил, — но независимо дали се наричат дакини или ангели, те са същите същества… и вършат работата си по същия начин.
Имах да задам и друг въпрос, но Уил бързаше нагоре по хълма, избягвайки местата, покрити с дълбок сняг. Аз го следвах с десетки въпроси, които занимаваха съзнанието ми. Не исках да се отказвам от този разговор.
В някакъв миг Уил погледна назад към мен.
— В легендите се казва, че тези създания са помагали на хората още от началото на времето и за тях се говори в мистичната литература на всяка религия. Според тези легенди всеки от нас ще започне да ги възприема по-осезателно. Ако наистина признаем тяхното съществуване, дакините ще ни се открият в по-голяма степен.
Начинът, по който той подчерта думата „признаем“, ме накара да мисля, че в нея се крие по-специално значение.
— Но как ще постигнем това? — попитах аз, като се качих на една скала, която се издигаше насред пътя.
Уил спря пред мен и ме почака да го достигна, след което каза:
— Според легендите трябва наистина да признаем, че ги има в действителност. Това за нашите модерни умове е много трудно. Едно е да смяташ дакините или ангелите като очарователни представи и символи. Съвсем друго е да очакваш, че ще можеш да ги почувстваш в живота си.
— А ти какво смяташ, че трябва да правим?
— Да наблюдаваме много внимателно за всяка следа от озарение.
— А ако поддържаме висока енергия и признаем тяхното съществуване, сигурно ще започнем да виждаме повече озарения?
— Точно така — каза той. — Трудното е да се научим до възприемаме дори най-неуловимите промени в светлината наоколо. Но ако успеем, ще можем още повече да ги различаваме.
Размишлявах над думите му и до момента ги разбирах, но все пак имах един въпрос.
— Ами какво ще кажеш за случаите, когато дакини или ангели се намесват пряко в живота ни, без ние да ги очакваме или познаваме? Такова нещо ми се е случвало.
Разказах на Уил за високият силует, който ми се бе явил, когато Ин ме изтласка от джипа северно от Али и ми се яви отново, когато видях лагерния огън край разрушения манастир, преди да вляза в Шамбала. Уил кимаше с глава.
— Изглежда, твоят ангел-хранител ти се е открил. В легендите се казва, че всеки от нас има свой ангел-хранител.
Аз мълчах известно време и само го гледах.
— Значи митовете са истина — казах най-накрая. — Всеки от нас има свой ангел-хранител.
Съзнанието ми работеше на невероятни обороти. Реалността на тези същества никога не ми се бе откривала толкова ясно.
— Но какво ги кара да ни помагат в определени моменти, а в други — не?
Уил вдигна вежди.
— Това е тайната, която сме дошли да открием.
Достигахме билото на планината. Зад нас слънцето започваше да се показва зад гъстите облаци и стана някак по-топло.
— Говори се — каза Уил, като спря непосредствено пред планинския връх, — че храмовете са от другия край на склона.