Погледна ме.
— Това може да се окаже най-трудният преход. Думите му ми прозвучаха заплашително.
— Защо? — попитах аз. — Какво имаш предвид?
— Трябва да съчетаем всички проникновения и да поддържаме енергията си възможно на най-високо ниво. В легендите се казва, че само ако успеем да поддържаме достатъчно висока и силна енергия, ще успеем да видим храмовете.
Точно в този момент се чуха хеликоптери в далечината.
— И не забравяй какво току-що научи — каза Уил. — Ако започнеш да мислиш за злото на китайските военни, ако се изпълниш с гняв и отвращение, веднага трябва да пренасочиш вниманието си към душата на всеки войник, която може да се прояви. Представи си визуално как твоята енергия се излъчва от теб и прониква в техните полета, като ги издига и свързва със светлината, която се крие в тях самите, за да открият висшите си интуитивни насоки. Всичко друго означава да придавате още повече енергия на злото.
Аз кимнах и погледнах надолу. Бях решен да поддържам това положително поле.
— А сега трябва да направиш следващата крачка и да разпознаеш дакините и да очакваш озарения.
Погледнах към билото, издигащо се непосредствено пред нас. Уил кимна и ни поведе напред. Когато стигнахме билото, от другата страна не се виждаше нищо, освен редица покрити със сняг върхове и клисури. Ние внимателно огледахме пейзажа.
— Ей там! — извика Уил и посочи вляво. Напрегнах очи да видя. Нещо в края на хребета леко проблясваше. Когато се опитахме да насочим цялото си внимание към него, аз не видях нищо повече от това, че цялата област блещукаше.
— Да вървим — каза Уил.
Той ме държеше за ръка, докато си проправяхме път сред дълбокия сняг към мястото, което бяхме зърнали. Докато приближавахме, това пространство ставаше сякаш още по-светло. Отвъд него се виждаше редица огромни, скалисти зъбери, които отдалеч изглеждаха така, сякаш са разположени непосредствено един до друг. Когато погледнахме обаче по-отблизо, открихме, че един от тях се намира по-назад в сравнение с другите, откривайки тесен проход, който свърваше далеч вляво и надолу по склона на планината. Когато стигнахме прохода, наистина открихме каменни стъпала, издълбани в скалите, които се спускаха надолу. Стъпалата също изглеждаха озарени и не бяха затрупани със сняг.
— Дакините ни посочват накъде да вървим — каза Уил, продължавайки да ме дърпа напред.
Минахме през отверстието и поехме по спускащата се надолу пътека. От двете страни се издигаха стръмни каменни склонове на шейсет до деветдесет метра височина и препречваха светлината до голяма степен. Повече от час се спускахме надолу по стъпалата, постоянно слизайки надолу, докато най-сетне зъберите над главите ни се разшириха.
На няколко метра по-надолу стъпалата свършваха и се стигаше до равно пространство. Озовахме се с лице пред плоска урва вляво.
— Ей там е — посочи Уил.
На двеста метра пред нас се появи стар манастир, целият в руини, сякаш бе хилядогодишен. Докато приближавахме към него, температурата се покачваше дори още повече и се надигна наземна мъглица от скалите. Пред манастира урвата се разширяваше и преминаваше в широка скална стена, врязваща се в планинския склон. Когато стигнахме руините, предпазливо си проправихме път през рухналите стени и огромните камъни, докато се появихме от другата му страна.
Там спряхме пред собствените си следи. Скалната повърхност, върху която пристъпвахме, се бе превърнала в равна местност, покрита с плоски камъни, светлокехлибарени на цвят, които бяха равномерно разположени на земята под краката ни. Хвърлих поглед към Уил, който бе взрян право напред. Точно пред нас се намираше напълно незасегнат храм, висок около петдесет фута и два пъти по-широк. Беше ръждивокафяв със сиви ивици по сглобките на каменните стени. В предната му част имаше две огромни врати, високи петнайсет или двайсет метра.
Нещо помръдна сред влажната мъгла в близост до храма. Погледнах към Уил и той ми кимна и ми направи жест да го последвам. Ние приближихме на около двайсет метра до постройката.
— Какво беше онова, което се движеше там? — попитах Уил.
Той посочи с глава пространството пред нас. На по-малко от десет фута се забелязваше някакво очертание.
Напрегнах очи и най-сетне успях да различа човешки силует.
— Сигурно е един от адептите, които обитават тези храмове — каза Уил. — Този човек вибрира на по-високо ниво от нас. Затова можем да видим само смътното му очертание.
Докато го гледахме, силуетът приближи до вратата на храма и изчезна. Уил ме поведе към вратата. Тя изглеждаше от каменна направа, но когато Уил я дръпна за каменната дръжка, тя се плъзна и отвори така, сякаш нямаше тегло.