Вътре се намираше голяма кръгла стая, която се спускаше в поредица от тераси към една централна част, прилична на сцена. Докато оглеждах този своеобразен амфитеатър, зърнах по средата между мен и сцената още един силует, само че този човек се открояваше ясно за нашите възприятия. Обърна се така, че лицето му се виждаше. Беше Таши. Уил вече приближаваше към него.
Преди да стигнем до Таши, един прозорец в пространството се отвори точно над центъра на стаята. Образът му бавно дойде на фокус, привличайки нашето внимание и стана толкова озарен от светлина, че ние вече не виждахме Таши. Беше поглед към земята, видяна от пространството.
Сцената бързо се пренесе към изгледа на град някъде в Европа, след което към метрополис някъде в Съединените щати и най-накрая един подобен в Азия. При всяка от гледките наблюдавахме хора, които вървяха по многолюдни улици, както и някои, които се намираха в офиси и други работни места. Докато сцените се преместваха в различни градове и части на планетата, ние виждахме как хората, докато работят и общуват помежду си, постепенно да издигат на по-високи енергийни нива.
Започнахме да наблюдаваме и чуваме как отделни хора сменяха своите професии, последвали интуицията си и получаващи все по-голямо вдъхновение и творчески възможности. Те изобретяваха нови технологии и ефикасни услуги. В същото време пред очите ни преминаваха хора, които все още бяха обладани от страх, съпротивляваха се и не искаха да приемат промените, опитваха се да се сдобиват с власт.
След това се насочихме към изследователско съоръжение сред една заседателна зала. Група мъже и жени разгорещено спореха. Загледахме се и се заслушахме в тях и ни стана ясно съдържанието на разговора. Повечето от хората се обявяваха в защита на това да се създаде нова коалиция между големите комуникационни и компютърни компании и международна група за информационни услуги. Представителите на информационните услуги твърдяха, че борбата срещу тероризма налага достъп до всяка телефонна линия, включително комуникациите по Интернет и тайните съоръжения за идентификация на всички компютри, така че властите да могат да стигнат до файловете на всеки и да ги поставят под наблюдение.
Но това съвсем не бе всичко. Те искаха повече системи за наблюдение Няколко души дори разсъждаваха, че ако проблемът с компютърните вируси продължава, Интернет може изцяло да се обхване от тях наред с всички свързани компютри навсякъде. Достъпът би могъл да бъде контролиран чрез специален идентификационен номер, който да бъде нужен за всяка електронна операция.
Един от тях излизаше с хипотезата, че за целта може да се въведат нови идентификационни системи, като например ирисово сканиране или сканиране на дланта, а дори система, която да се основава на мозъчните вълни.
Двама души, един мъж и една жена, започнаха усилен спор, насочен срещу тези мерки. Единият спомена Апокалипсиса и знака на звяра. Продължавахме да ги наблюдаваме и аз си дадох сметка, че мога да гледам и през прозореца на заседателната зала. Една кола премина по пътя край сградата. В дъното се виждаше огромна пустиня с кактусова растителност.
Погледнах към Уил.
— Дискусията се провежда в момента — каза ми той, — в настоящето време някъде, в област, която, изглежда, е в южната част на Съединените щати.
Непосредствено зад масата, около която се бе събрала групата на дискутиращите, забелязах още нещо. Пространството зад тях се разширяваше. Не, то просветляваше.
— Дакини! — възкликнах към Уил.
Той продължаваше да наблюдава, докато разговорът започна да се променя. Двамата, които протестираха срещу крайните форми на контрол и наблюдение започнаха постепенно да придобиват повече внимание от групата. Защитниците на това становище като че ли започнаха да го преосмислят.
Без никакво предупреждение, вниманието ни бе отвлечено от сцената, която се разиграваше пред нас, от рязко трептене, което разтърси стените и пода на храма. Втурнахме се към една врата в другия край на сградата, като се мъчехме да видим какво става през праха. Чувахме как навън се срутват и падат камъни. Когато се намирахме на трийсет фута от вратата, тя се отвори и един силует, който не можахме да различим, бързо влезе през нея.
— Това трябва да е Таши — каза Уил и се втурна към вратата, за да я отвори.
Докато тичахме към отвора, зад нас във въздуха се вдигна праха от поредно гръмоломно срутване. Старата руина, която бяхме видели първоначално, се срутваше напълно сред камъни и прах. Някъде назад в далечината се чуваха хеликоптери.