— Изглежда, полковникът отново ни е проследил — казах аз. — Но аз имам само положителни представи в ума си. Как тогава е успял да ни проследи?
Уил ме изгледа въпросително и аз си спомних забележката на полковник Чанг, че вече разполага с нужната техника и аз никога не ще му се изплъзна. Той бе сканирал мозъка ми.
Бързо разказах на Уил за станалото и добавих:
— Може би трябва да тръгна в друга посока и да изведа войниците от храмовете.
— Не — каза Уил. — Ти трябва да бъдеш тук. Ще имаме нужда от тебе. Трябва да ги изпреварим и да намерим Таши.
Тръгнахме по камениста пътека покрай още няколко храма и аз несъзнавано се загледах в една врата вляво. Уил забеляза и обърна поглед нататък.
— Защо гледаш към тази врата? — запита той.
— Не зная — отвърнах аз. — Просто привлече погледа ми.
Той ме погледна така, сякаш не можеше да повярва на ушите си.
— О, да, добре — каза веднага. — Нека да проверим. Втурнахме се през нея и открихме друга кръгла стая, която беше много по-голяма — може би няколкос-тотин фута в диаметър. В центъра се намираше също такъв прозорец за наблюдаване на пространството. Влязохме и аз зърнах Таши вдясно на няколко метра и побутнах Уил.
— Видях го — каза Уил и ни поведе в полумрака при момчето.
Таши се обърна и ни видя. Усмихна се успокоен и отново се съсредоточи към онова, което се виждаше през прозореца. Този път виждахме стая, пълна с младежки вещи: картини, топки, различни игри, купища дрехи. Леглото беше неоправено в ъгъла и една кутия от пици се мъдреше в края на масата. В другия край на масата един юноша на около петнайсет години работеше върху някакъв апарат с жици. Беше обут в гащета и без риза и на лицето му бе изписан гняв и решимост.
Ние продължавахме да наблюдаваме, но сцената през пространствения прозорец се премести в друга стая, където друг юноша, обут в джинси и спортна риза седеше на леглото, без да сваля очи от телефона. Той стана, закрачи из стаята и отйово седна. Останах с впечатлението, че се измъчваше от необходимостта да се реши на нещо. Най-накрая вдигна телефона и набра един номер.
В този момент прозореца в пространството се разшири, така че да можем да видим и двете сцени. Момчето без риза вдигна телефона. Младежът със спортната риза, изглежда, молеше за нещо, а другият стана като че ли още по-яростен. Най-сетне момчето без риза трясна и затвори телефона и отново се зае да работи на масата си.
Другият младеж стана, сложи си някаква връхна дреха и изскочи през вратата. След няколко минути момчето на масата чу да се чука на вратата, стана и отиде да отвори. Беше юношата, с когото току-що бе разговарял по телефона. Опита се да му тръшне вратата, но момчето успя да си пробие път и да влезе, като продължаваше нещо да му говори с умолителни жестове, сочейки към апарата на масата.
Другият младеж го блъсна, измъкна пушка от едно чекмедже и я насочи към посетителя си. Момчето отстъпи, но продължи да умолява. Младежът с пушката избухна в ярост и блъсна своята жертва до стената, като насочи дулото на пушката към слепоочието му.
В този момент в пространството зад тях двамата се забеляза промяна: това пространство започна да става по-светло.
Погледнах към Таши, който мерна за миг погледа ми, след което отново се съсредоточи върху сцената. И двамата знаехме, че ставаме отново свидетели на действието на дакините.
Продължавахме да гледаме, докато едното момче умоляваше, а другото го притискаше плътно към стената. Но постепенно момчето с пушката започна да се успокоява. Накрая пусна пушката встрани от себе си и отиде да седне в крайчеца на леглото. Другият младеж седна на един стол, обърнат към него.
Сега можехме да чуем подробности от разговора им и стана ясно, че момчето с пушката искаше да бъде прието от останалите си съученици, но е било отблъснато. Много от връстниците му се изявявали в извънучилищни дейности, разгръщайки способностите си, но той не бил достатъчно сигурен в себе си, за да поддържа такова ниво. Подигравали му се, наричали го неудачник и той имал чувството, че е нищожество, че не съществува за другите. Това положение го бе изпълнило с гняв и измамно чувство за сила и той бе решил да отвърне на удара. Уредът, който бе разработил, бе саморъчно направена бомба.
Точно както и преди, почувствахме, че почвата под краката ни се подрива и цялата сграда се разклати. Всички се спуснахме към вратата и едва излязохме, когато половината сграда се срина зад нас.
Таши ни махна с ръка да го последваме и ние побягнахме, изминавайки неколкостотин метра, след което спряхме до една стена.