— Бе Ходера джен’ет у Джехен’еме чебухи [31]. Той единствено може да отреди кой да отиде в блаженството и кой в проклятието. Този мъж сега е мой спътник и щом аз съм ви приятел, такъв е и той. Подайте му ръка, ако не искате да остана надалеч от вас!
Изисквах твърде много от тях. Направих го, за да покажа на храбрия йесиди, че съм приятелски разположен към него, и кюрдите се подчиниха на подканата ми, макар и с мрачни физиономии. После потеглихме. Шери Шир яздеше отпред до страната ми, следваше ни хаджи Халеф Омар с йесиди, а след тях идваха кюрдите в безредна група. По време на цялата езда държах ръка на револвера, а Халеф поддържаше с коня си възможно най-кос ход, за да има едно бдящо око назад към себари.
Някакъв преправен път нямаше. Яздехме по сипей към хребета. Горе неволно спрях коня, за да се насладя на откриващата се оттук панорама. На изток и югоизток се извисяваха планините Зидака и Пир Хасан, между които е разположен Ревандуз. На юг се издигаха планините Гара Зургх. На север стърчаха височините на Баз и Ткхума, а на запад — зъберите на Тура Гхара и Джебел Хаир. Отсреща се намираше и Акра, където исках да отида.
Яздихме по малко плато и се отклонихме после надолу по една долина. Досега бяхме срещнали само ниски храсталаци, но скоро отделните храсти израснаха до групи от високи дървета. Имаше диви ешир, ерук и юджа, гу’ис, чинари ту, по които виеха ластари, три и кунду, безредно вплитаха клони дари зейтун, дари беру и дари бенк. [32]
И сега се откри също път, достатъчно широк два коня да вървят един до друг. По-нататък той водеше през тучни планински пасища и мочурливи места, докато стигна отново нагоре покрай широк шумящ поток.
Дотук всички се бяхме държали мълчаливо. Моите мисли бяха отправени към опасността, в която на всяка крачка се намирахме. С три изстрела или три добре прицелени стрели яздещите зад нас кюрди можеха да ни убият. Но от моята стойка трябваше да съзнаят, че поне яздещият редом с мен малкоегунд щеше да е изгубен. Той даваше вид, сякаш не забелязва револвера, който отдавна бях измъкнал от пояса. След дълга пауза ме попита:
— Пълното ти име е Кара бен Немзи ефенди, нали?
— Да. Кой ти го каза?
— Двамата ширвани. Ти си другоземецът от долината Дерадж. Застрелвал си бил лъвове съвсем сам и посред тъмна нощ?
— Да, с пушката, която виждаш на гърба ми.
— Защо носиш две пушки със себе си?
— Голямата е за могъщи животни и далечни разстояния. По-малката вземам, когато врагът е многоброен и близо. Нея не е необходимо да зареждам.
— Такива оръжия при нас няма. Твоят народ трябва да е много умен. Ти ще отседнеш при мен и ще ми разкажеш за далечни страни и всичко онова, което си научил. Виждаш ли къщите там вдясно горе, високо в планината?
— Виждам ги.
— Това са нашите йилак, в които още живеем. Жегите на лятото вече отминаха.
— Ти си малкоегунд на твоето село. Имаш ли властта да защитиш един чужденец от хората си?
— Имам я — отговори Шери Шир гордо, но на мен ми се стори, че гласът му е малко несигурен.
Същевременно стисна коня с бедра и той загалопира по-бързо. Имах чувството, че иска да избегне други подобни въпроси.
За да стигнем от Заб до тук, ни трябваха два часа. След десет минути видях една засека от яки стволове, която се протегляше наляво и надясно в гората напреко през пътя. Бяхме достигнали селото. При един висок вик на малкоегунд се отвори тясна пролука, през която можехме да влезем поотделно с конете. И сега съгледах една поляна, изкачваща се почти до билото на планината. По нея бяха безредно разхвърляни колибите на селото, които всъщност би било по-добре да се нарекат блокхауси. Най-представителната от тях приличаше на малка крепост, изградена от дървесни стволове. Насочихме се към нея.
Овладя ме странно усещане. Чувствах се като мишка в капан. Искаше ми се веднага да обърна коня. Както по-късно чух, селото беше обитавано от приблизително триста души и всички те — мъже, жени и деца, се стекоха бързо, за да видят със собствените си очи редкия улов, който техните воини бяха направили.
— Това е моята хани [33] — рече малкоегунд, слизайки от коня. — Влезте!
— Кажи преди туй, че съм твой миван [34]!
Шери Шир сви вежди.
— Не те ли нарекох вече свой приятел?
— При себари-кюрдите гост и приятел едно и също ли е?
— Аз съм твой приятел, това е достатъчно. Влезте!
Съзнавах, че наистина се намираме в капан, но какво можех да направя? Бяхме обградени от множество хора и дори да си проправехме път с оръжията, засеката беше толкова висока, че най-много моят жребец да успееше да я прескочи. А ако убиехме някой кюрд, щяхме в случай на благополучно измъкване да имаме цялата банда подире си. С кръвното отмъщение из тези диви планини шега не бива. Така че да покажем сила, хич не му бе мястото, но пък и страх да проявяваме, щеше да е също така голяма грешка.
32
Ешир — смокини, ерук — сливи, юджа — портокали, гу’ис — орехи, ту — черници, три — лозници, кунду — дини, дари зейтун — маслини, дари беру — дъбове, дари бенк — терпентинови дървета — б.а.