Главата му беше обръсната, при това по най-брутален и драстичен начин. Голият скалп беше покрит с белези и порязвания. Форестър си помисли, че му прилича на железопътна карта. Устата на мъжа беше затворена, но в ъгълчетата на устните личеше съсирена кръв. Като кафяв сос, засъхнал по гърлото на стара бутилка. Вратът на музейния уредник беше бинтован, белезите от ножа по гърдите му също не се виждаха.
— Дейвид Лоримър? — запита Форестър.
Човекът кимна. И продължи да се взира в него.
Точно този подивял поглед бе накарал Форестър да се сепне. В работата си той беше виждал много уплашени лица, но неподправеният ужас, изписан в дълбоките очи на мъжа, беше нещо различно.
Дейвид Лоримър измънка към Форестър. След това се закашля, тънки струйки кръв се процедиха през стиснатите му устни и Форестър почувства пристъп на вина.
— Моля ви. — Полицаят вдигна ръка. — Не искам да ви притеснявам. Просто… просто искам да проверя нещо…
Мъжът кимна отново. Очите му бяха пълни със сълзи като на дете в беда.
— Бил сте подложен на ужасни мъчения, господин Лоримър. Ние само… Искам да ви уверя, че ще положим всички усилия да хванем тези хора.
Думите прозвучаха жалко и неадекватно. Човек беше измъчван жестоко, хвърлен в див ужас, езикът му бе изтръгнат. Драли са го безпощадно. Форестър се почувства като пълен идиот, искаше му се да го успокои, че „ще пипнем копелетата“, но в тази ситуация подобно изявление му се стори неуместно.
Накрая Форестър седна на пластмасовия стол до долния край на леглото и се усмихна топло на мъжа, като се опитваше да го успокои.
Сякаш подейства. След минута или две очите на стареца вече не изглеждаха толкова уплашени. Вместо това той махна с трепереща ръка към някакви листове на масичката до леглото. Форестър стана, отиде да ги вземе. Оказаха се изписани на ръка бележки.
— Ваши ли са?
Мъжът кимна, но устата му остана плътно затворена.
— Описание на нападателите?
Мъжът кимна отново.
— Благодаря ви, господин Лоримър.
Форестър се пресегна и потупа човека по рамото, но се почувства смутен от жеста си. Старецът сякаш щеше да се разплаче всеки момент. Форестър прибра листовете в джоба си и излезе от стаята максимално бързо. Слезе по стълбите и бутна двойната външна врата на болницата. Вдиша дълбоко и с облекчение, когато усети въздуха, натежал от дъжда на късната пролет край Темза. Атмосферата на ужас в малката стая, очите на онзи човек — всичко това му дойде в повече.
Докато вървеше енергично към другия бряг на Темза, с жълтата готическа сграда на Парламента от лявата му страна, Форестър прочете нахвърляните на ръка бележки.
Дейвид Лоримър се оказа портиер в музея „Бенджамин Франклин“. На 64 години. Близо до пенсия. Живеел сам в апартаментче над музея. В нощта на нападението се събудил около 4 часа сутринта от приглушен звън на счупено стъкло. Обитавал приспособено таванско помещение и затова се наложило да се спусне по стълбите чак до мазето. Там се натъкнал на пет-шест непознати мъже. Имали по-скоро младежки вид и носели скиорски маски и качулки. Били влезли с взлом, при това доста бързо, и копаели в пода на мазето. Единият имал „префърцунен глас“.
Това беше всичко. Всичко, разказано от Лоримър в няколко абзаца. Докато режели знаци по гърдите и врата му, внезапно се включила автомобилна аларма — като по чудо. Онези избягали.
Портиерът извадил невероятен късмет, че оживял. Ако онзи младеж не бил влязъл в сградата, Лоримър щял да умре от загуба на кръв.
В главата на Форестър се въртяха всякакви хипотези. Детективът зави надясно по „Стренд“ и тръгна към музея „Бенджамин Франклин“ по тихата странична уличка. Сградата беше отцепена с бяло-сини найлонови ленти. Отвън бяха паркирани две полицейски коли, до вратата стоеше униформен полицай, а под козирката на една от бизнес сградите стояха мъж и жена с еднократни чашки за кафе и диктофони. Журналисти.
Форестър забърза към музея, но жената тръгна към него.
— Инспекторе, вярно ли е, че езикът на жертвата е отрязан?
Форестър се обърна, усмихна се разсеяно и не отвърна.
Младата и красива журналистка опита отново.
— Има ли нещо общо с неонацистки прояви?
Това накара Форестър да спре. Той се обърна и изгледа момичето. Русата й коса се развяваше от дъждовния пролетен бриз откъм реката.
— Пресконференцията е утре.
Това беше лъжа, но щеше да свърши работа. Форестър се приведе под ограждащата лента и пристъпи към къщата. Униформеният веднага му отвори вратата и Форестър усети острата и всепроникваща миризма на химикалите, с които криминалистите обработват местопрестъпление. На праха за снемане на отпечатъци, посипан навсякъде. На силиконовия гел и суперлепилото. Форестър стигна до дъното на аристократичната зала с портрети на Бенджамин Франклин по стените и заслиза по тясното стълбище към мазето.