— Майчице! Не изглежда много ентусиазирана от нашата идея, нали? А всичко, което ще направя, е да извадя червата, стомаха и може би пикочния й мехур, и да ги сваря на бавен огън в тенджерата. Така тя ще умре за около половин час. Може би малко повече. Всеки би си помислил, че е отскочила до зъболекаря. Какво му е лошото на това, Кристин?
Напрежението в офиса беше огромно. Форестър посегна да изключи клипа.
— Не! Гледай го! — прекъсна го рязко Роб. — Искам да го гледаш! Аз трябваше да го изгледам! Гледай!
Форестър се облегна назад. Роб видя, че в очите на полицая проблесна сълза, но не обърна никакво внимание. Той беше изгледал клипа, сега трябваше да го изгледат и те.
И те го гледаха.
Първият разрез на Клонкъри беше бърз. С професионална лекота, сякаш беше практикувал в кланица, Клонкъри заби ножа в оголения стомах на Кристин и натисна настрани. По острието на ножа и по скута на Кристин рукна кръв. Превръзката на устата и качулката заглушаваха гласа на Кристин, но въпреки това се дочу ясен стон. Кръвта течеше бавно, а розовите и червени вътрешни органи започнаха да се подават от раната като странни бебета с оцапани розови главички.
— О, я погледнете тук! — възкликна Клонкъри и разтвори раната насила с ръце, за да надникне в тялото. — Кой се бута напред? Госпожа Матка? Стига, моето момиче, дай шанс и на някой друг.
Убиецът пусна ножа и бръкна с длани дълбоко в хоризонталния разрез в корема на Кристин. Роб забеляза колко бледа е кожата й. Слънчевият тен беше изчезнал през дните, откакто беше в плен, и кожата й беше почти бяла. Но белотата се оцветяваше от капките кръв. Когато Клонкъри внимателно измъкна вътрешностите навън, стоновете се извиха в писъци на болка. Червата бяха пастелносиви и маслено сини, навити като пружини, като някакви отвратителни сурови наденици.
Клонкъри извади повечето от органите почти нежно. Те все още бяха свързани с тялото с вени, артерии и мускули и със сиво-белите влакна на ганглиите. Той дръпна цяла шепа вътрешности и ги пусна с цопване във врящата вода. Кристин се изви като дъга и се замята на стола.
— Виждате колко умни са били онези шведи. Може да извадите всички органи от долната част на корема, но жертвата ще остане жива, тъй като най-важните й органи все още работят и не са наранени. Тоест метаболизмът все още действа, човекът е в съзнание и идеално осъзнава, че го варят жив до смърт. — Клонкъри се изхили. — Хей, дали да не добавим малко пипер? Да направим гозбата пикантна. Ще стане чуден гювеч от гадже.
Приглушените викове на Кристин се бяха слели в един непрекъснат хълцащ вой от болка. Потиснат от превръзката върху устата и качулката, той се превръщаше в странен звук, който Роб никога не беше предполагал, че ще чуе от човешко същество.
Клонкъри беше взел отнякъде голяма дървена лъжица и разбъркваше вътрешностите на Кристин в тенджерата. Това продължи няколко непоносими минути, прекъсвани от отчаяните стонове на жертвата.
— Господи! — въздъхна разстроено Клонкъри. — Тя е такова мрънкало. Никога не охкаше така, когато я чуках. Смяташ ли, че й харесва, Роб? А? Сетих се, нека отпразнуваме случая с подходяща шведска песен!
Клонкъри започна да си тананика, а след това изведнъж запя по мелодията на известната песен на АББА, като грубо промени текста:
— Mamma Mia, don’t you let me go, my, my, how could I forget you! Yes, I was broken-hearted, blue since the day we parted, but now you’ve put me in a pressure cooker!5
Той спря да пее. Стенанията бяха притихнали и едва се чуваха, след това почти престанаха. Клонкъри отново бръкна с лъжицата в тенджерата.
— Горе главата, Кристин, почти е готово. Сосът вече се сгъстява. — Той се усмихна. — А! Вижте, какво ли е това тук? Погледнете само! Господин Бъбрек!
Клонкъри се обърна към камерата и вдигна дървената лъжица високо пред обектива, като балансираше един от бъбреците на Кристин. Той беше тъмнокафяв и обвит с вени и артерии като кървавочервени спагети.
Форестър заби поглед в пода.
— Това е — каза Роб. — Видеото свършва тук някъде. Кристин се отпуска и се привежда в стола. Тя просто… просто умира.
Бойер се пресегна, затвори имейла и се обърна към Роб. Не каза нищо, но в очите му се виждаше издайническа влага.
Известно време тримата мъже просто седяха в кабинета. Едва можеха да говорят. Роб сви безутешно рамене, кимна на полицаите и стана да си ходи.
Тогава телефонът звънна.
Форестър го вдигна и докато говореше тихо, следеше Роб с поглед. Най-накрая детективът затвори.
5
Мама миа, не ме оставяй да си тръгна. О, боже, как бих могъл да те забравя! Да, бях съкрушен и тъжен от деня, в който се разделихме, но сега ти ме сложи в тенджера под налягане. — Бел.прев.