Роб се обърна към Форестър за потвърждение. Инспекторът кимна.
— Клонкъри дрънка всякакви глупости нонстоп. Може би е дрогиран.
— Какво ще стане, ако внезапно превърти?
В буса надвисна плътна тишина. Сирената беше изключена и никой не говореше.
— По някакви причина той явно е твърдо решен да измъкне нещо от вас — каза Дули. — Иска онази Черна книга, каквато и да е тя. Постоянно разправя за нея. Убеден е, че тя е у вас. И няма да убие дъщеря ви, докато вярва в това.
Роб не можа да разбере логиката на това заключение. Нищо не можеше да разбере.
Бусът слезе от магистралата, остави и последните предградия на Дъблин назад и ускори по широк път, който водеше към зелените гористи хълмове. По полето се виждаха белите петна на фермерските къщи. Минаха край табела „Уиклоу Маунтинс — 5 км“. Продължаваше да ръми.
— И, разбира се — тихо продължи Дули, — ако видим какъвто и да било признак, че ще причини нещо лошо на дъщеря ви, ще нахлуем вътре, без значение колко е голям рискът. Имаме въоръжени полицаи около цялата къща. Обещавам.
Роб затвори очи и си представи сцената — нахлуването на полицията, мелето и хаоса. А Клонкъри се усмихва тихо и прерязва гърлото на дъщеря му с кухненски нож. Или я застрелва в слепоочието точно преди полицаите да разбият вратата. Какво можеха да направят, за да го спрат? Защо лунатик като Джейми Клонкъри би запазил дъщеричката на Роб жива? Може би полицаите имаха право. Клонкъри отчаяно търсеше Черната книга, Изобел предполагаше точно същото. Клонкъри явно беше повярвал на Роб, когато той му каза, че може да намери Книгата. В противен случай просто би убил Лизи, както беше убил и Кристин.
Проблемът беше, че Роб нямаше никаква идея къде е Черната книга. И това щеше да стане очевидно съвсем скоро, освен ако Изобел не се появеше с някаква информация в последния момент. А какво щяха да правят, ако това не станеше? Не беше трудно Роб да се досети какво щеше да се случи. В момента, в който разбереше, че Роб няма информация за Книгата, Клонкъри щеше да направи това, което винаги правеше — щеше да убие жертвата си. Щеше да получи ужасното си и страховито удовлетворение и да заглуши кръвожадния глас в главата си. Щеше да умиротвори собствените си демони на рода Уейли, като убива с особена жестокост.
Роб се загледа в прогизналата зеленина край пътя. Видя и още една табела, полускрита сред надвисналите дъбови клони. „Гора Хелфайър6. Собственост на Ирландския горски фонд, Коилте“. Пристигаха.
Докато пътуваше с влака към летище „Станстед“, Роб беше проучил историята на мястото — просто за да се намира на работа и да не дава воля на ужасните образи в главата си. На билото на близкия хълм имаше стара каменна ловна хижа — „Монпелие Хаус“. Беше построена на възвишението, където имаше и каменен кръг от ерата на неолита. „Монпелие“ имаше славата на имение, обитавано от духове. Беше почитано от окултисти, от разни хлапета, които се напиваха с ябълково вино, но и от местните историци. Вилата беше сред основните места за сбирки на членовете на ирландския „Клуб на адския огън“. Тук се събирали да се наливат със скълтийн7, да палят живи черни котки и да играят карти с дявола.
Доколкото Роб можеше да прецени, по-голямата част от случките във вилата бяха само легенди и митове. Но слуховете за убийства не бяха съвсем безпочвени. Според легендата друга къща в долината под „Монпелие“ също била използвана от членовете на „Адския огън“. По-точно от Бък Игън, Джерусалем Уейли, Джак Сейнт Леджър и останалите садисти от XVIII в.
Наричаха я „Килаки Хаус“. Когато преди няколко десетилетия бяха започнали да я ремонтират, откриха скелет на дете или на джудже, а до него имаше малка пиринчена статуйка на демон.
Роб се обърна и погледна през другия прозорец. „Монпелие Хаус“ вече се виждаше. Това беше мрачно сиво здание на върха на хълма, а ниските облаци го правеха да изглежда още по-тъмно и злокобно. Като за ден през юни времето беше много лошо, дъждовно и сатанинско. Роб си представи как дъщеря му седи в къщата наблизо и трепери. Трябваше да се стегне и да се овладее. Да започне да мисли позитивно, каквито и усилия да му струваше това. Все още дори не беше поздравил Форестър за успешната му операция по локализирането на бандата.
— Между другото, свършихте добра работа.
— Какво? — намръщи се инспекторът.
— Предчувствието ви къде ще откриете убийците излезе вярно.