— Това е нищо. Просто логично предположение — поклати глава Форестър. — Опитах се да мисля като Клонкъри, да вляза в причудливите и измамни криволици на ума му. Той обича историческите връзки. Само виж къде живее семейството му. Би се скрил на място, което има голямо значение за него. А и бандата търси Черната книга, съкровището на Уейли. Уейли Палежа идва от тук, Джерусалем Уейли също. Биха започнали търсенето си точно на това място, защо да не го превърнат и в своя база?
Гумите на буса изхрущяха по чакъла и той спря пред една ферма. Точно пред входа беше издигната голяма палатка и всички тръгнаха натам. Роб влезе в претъпканата палатка и видя бившата си съпруга седнала в ъгъла с чаша чай в ръцете си. До нея стоеше една жена от ирландската полиция. Наоколо беше пълно с полицаи, говореше се със специфичния ирландски акцент, а златните звезди по фуражките и светещите телевизионни екрани проблясваха отвсякъде.
Дули хвана Роб под ръка и му обясни ситуацията. Къщата на бандата се намираше само на няколкостотин метра надолу по хълма. Ако човек тръгнеше наляво от задната врата на фермата, щеше да я види след само две-три минути. Обикновена къща, свита в тясна зелена долина. „Монпелие Хаус“ беше точно на върха на големия хълм зад тях.
— Клонкъри е наел имота преди няколко месеца — обясни Дули. — Договорът е с жената на фермера. Точно тя ни информира за Клонкъри, когато обикаляхме от врата на врата. Каза, че видяла да идват някакви странни хора и да вършат непонятни работи. Веднага поставихме къщата под наблюдение. Държим ги под око вече двадесет часа. Смятаме, че вътре има петима души. Заловихме Марзинели, докато отиваше с кола до магазина.
Роб кимна занемял. Чувстваше се глупав и извън действителността. По околните хълмове и полета явно имаше разположени снайперисти, които не отделяха визьорите си от къщата. А вътре имаше четирима души, водени от пълен откачалник. Роб искаше да се втурне надолу по склона и просто да направи нещо. Каквото и да било. Вместо това седеше и се взираше в телевизионните екрани. Ирландската „Гарда“ разполагаше с няколко камери, едната от които беше инфрачервена. Всички бяха насочени към скривалището на бандата. Всяка една секунда от деня и нощта се наблюдаваше и записваше. От часове обаче не се беше случвало нищо сериозно. Завесите бяха плътно дръпнати, а вратите бяха залостени.
На едно бюро пред телевизионните екрани имаше лаптоп. Роб се досети, че това сигурно беше компютърът, настроен за връзка с Клонкъри чрез уебкамера. Самият лаптоп също беше с уебкамера.
Роб се задъха, сякаш някой беше напълнил белите му дробове със застинало олово, и едва намери сили да отиде при Сали. Казаха си по няколко думи и се прегърнаха.
Внезапно Дули извика Роб от другия край на палатката.
— Клонкъри! Отново се появи пред камерата. Казахме му, че си тук, и иска да говорите.
Роб прекоси палатката на бегом и застана пред монитора на лаптопа. Веднага видя ъгловатото лице, почти красиво, но напълно зло. Интелигентните, но някак змийски очи. Зад Клонкъри седеше Лизи. Все още беше вързана за стола, но беше с нови дрехи. Този път нямаше качулка на главата си.
— А, джентълменът от вестник „Таймс“!
Роб се втренчи безмълвно в екрана. Усещаше, че някой се опитва да привлече вниманието му, и видя как Дули му ръкомаха и му подсказва да говори.
— Здравей — каза Роб.
— Здравей! — изсмя се Клонкъри. — Съжалявам, че трябваше да посварим годеницата ти, но пък малкото ти момиченце е съвършено здраво и ненаранено. Наистина смятам, че е в отлично състояние! Даваме й много плодове и тя направо пращи от здраве. Разбира се, не съм сигурен колко дълго бихме могли да запазим това положение на нещата, но това зависи изцяло от теб.
— Вие… — проговори Роб. — Вие…
Нищо не се получаваше. Не знаеше какво да каже и от отчаяние се обърна към Дули, но докато го правеше, разбра нещо важно. Разбра, че знае какво да каже. Имаше един коз в ръката си и трябваше да го изиграе. Роб погледна право в екрана.
— Добре, Клонкъри, сделката е такава. Ако ми дадеш Лизи, аз ще ти докарам Книгата. Мога да го направя.
Клонкъри трепна. Това беше първата проява на несигурност, колкото и лека да беше, която Роб някога беше забелязвал по лицето му. И това му даде надежда.
— Разбира се — каза Клонкъри. — Разбира се, че можеш.
Усмивката му обаче остана саркастична и явно не беше убеден.
— Предполагам, че си се сдобил с Книгата в Лалеш?
— Не.